Васил Левски – идеал или идол

leo

И първият мъдрец рече: “Нещастна е държавата, която няма герои!” Вторият мъдрец се замисли и каза: “Нещастна е държавата, която има нужда от герои”

Преди няколко години в света се проведе една всемирна интернет-акция – избор на национални личности на хилядолетието. Понякога гласуването е било оспорвано. Така, в Германия изборът се е колебаел между Мартин Лутер и Конрад Цузе. Понякога – безапелационно. Така у нас е избран Левски. Но имаше и държави с по-интересно развитие. Такава е Русия.

Когато няколко дена преди окончателния срок някой “отгоре” се е сетил да погледне предварителните резултати, се оказа че свободното всенародно гласуване дава огромно предимство не на някой друг, а на Иосиф Висарионович Сталин. Сред отговорните фактори настъпи шаш и паника. Как? Защо? Не може така! Веднага е започнала трескава дейност по пренареждането на вота, но паниката никога не е добър съветник … И първото включване на интернет-роботите даде поразителен резултат – буквално за един ден на първо място в класацията се изкачи последния руски император Николай II-ри.

Тук трябва да си припомним, че по онова време руската власт все още се заиграваше с Руската империя, опитваше се да се представя за неин пряк наследник, а комунистическия период да го третира като някакво досадно недоразумение. Затова появата на Николай е разбираема, но крайно неумна. Наистина, едва ли в цялата руска история може да се намери по-невзрачен, слаб и безполезен владетел от него. Самите автори бързо се усетиха и затова, вече в последния ден, отново бяха включени интернет-роботите. Този път избраната личност се оказа не само много по-убедителна, но и добре позната дори на нас, българите. Това е Александър Невски.

В този ред – Невски, Николай и Сталин завърши цялото гласуване. Естествено, то беше последвано от неизбежните коментари, на един от които попаднах и аз – радио предаване, в което журналистът разпитва своя гост-историк за живота и делото на така избраната личност. Предаването ми е направило толкова силно впечатление, че съм го запомнил почти дословно. Но все пак преразказвам по памет и моля да бъда извинен за това.

Водещият започна със самото име на героя и каза – Александър е получил почетното си прозвище Невски заради голямата победа над шведите, която е спечелил при река Нева. А историкът му отговаря – Може и да е така, но едва ли. Той просто е имал родови земи в този район, поради което същото прозвище са имали и други членове на княжеския му род. Що се отнася до битката, то в шведските източници такава не е известна. Руските летописи обаче описват случилото се достатъчно ясно. Това е била пиратска шайка, която е пристигнала с няколко кораба да граби, а Александър с личната си дружина ги е прогонил. И двата отряда да са били от по сто-двеста човека.

Леко обезкуражен, водещият продължи: Да, но победата му над Тевтонския орден е спасила Русия от германско нашествие! Тук трябва да напомня на читателите, че според официалната руска и съветска история става въпрос за кръстоносен поход срещу Русия, организиран от Германия и благословен от папата, който е имал за цел нейното пълно завладяване и унищожаване.

И това не е съвсем така, отговаря историкът. И руските, и германските летописи много подробно описват какво е станало в действителност. През онази 1242 година Александър с около 4000 души предприема грабителски поход (на староруски това се нарича “в разгон”) срещу земите на ордена в Прибалтика. Местният гарнизон, който е с подобна численост, го подгонва, разгромява неговия ариергард и го настига край Чудското езеро. Става известното сражение, което Александър печели. За мащаба му може да се съди по изброените загуби – тевтонците са загубили 7 (словом – седем) конни рицари и около 400 пехотинци.

Усеща се че водещият е доста смутен, но продължава: А историческите слова, които Невски казва след победата: “Който с меч при нас ще дойде, от меч ще погине!” Тук отново трябва да отворя една скоба и да кажа, че тези думи ги знае всеки руснак. Без преувеличение това е неофициалния девиз на Русия. О, отговаря историкът, тези слова той никога не ги е произнасял. Тях ги измислят сценаристите, когато през 1938 година се прави игрален филм за Александър.

Като чу и това, водещият започна буквално да заеква и да вика: “А … а … а как този човек въобще е попаднал в историята?” Е как, отговаря историкът. Най-напред, той е един от онези православни владетели, на които папата им е предлагал известната сделка – приемане на католичество срещу получаване на кралска титла. Александър е отказал и благодарната руска църква го обявила за светец.

Когато след няколко века Петър Велики е започнал война с шведите за връщане на загубения междувременно руски излаз към Балтийско море, образът на Александър се оказа идеален за неговите нужди – руски светец, побеждавал същия противник по същите места. Санкт-Петербург е основан точно където се е състояла битката му с шведите, а първият построен там храм е посветен на него. Днес това е известната Александро-Невска лавра.

Но най-големият принос, разбира се, е от съветско време. В очакване на неизбежна война с Германия Сталин поръчва пропаганден антигермански филм и най-големия създател на съветски киномитове Сергей Ейзенщейн (наричан в България Айзенщайн) го заснема.[1]

ЛОГИЧНА ЛИ Е ИСТОРИЯТА ?

Тази случка много развеселява всеки на когото съм я разказвал. Но освен веселба в нея има и много поука. Тя е в това колко лесно се пукат митове при сблъсък с реалността. Знанието винаги е най-доброто средство срещу лъжата. На въпросния водещ са му потрябвали само няколко изречения, трябвало е да научи само няколко факта, за да разбере какъв е бил неговия герой в действителност.

Реакцията му е прекрасен пример на нормална човешка логика. Повечето хора притежават достатъчна способност да мислят логично – т.е. да правят правилни изводи от конкретни факти. Ако са заблудени с измислени и изопачени обстоятелства, изводите са едни. Стане ли обаче известна истината, незабавно се променят и те. Митовете просто се разпадат.

Най-вече ако са създадени по грубия начин – когато само изопачаването е недостатъчно и към него се добавят измисляне и криене. В случая с Невски ясно виждаме тази класическа триада – преувеличено значение на битката му с германците (изопачаване), кръстоносен поход срещу Русия (измисляне) и истинска причина за сблъсъка (криене). И тези три простички инструмента покриват цялата дистанция от “Национална личност на хилядолетието” до “А как този човек въобще е попаднал в историята?”

История като наука съществува и се изучава най-вече поради своята логичност. Тя най-добре показва как работят причинно-следствените връзки в обществения живот. В него има достатъчно голяма вариативност, за да не може едно и също действие винаги да произвежда един и същ резултат. Затова историята наистина се различава от логиката. Но е дълбоко логична по своята същност.

Колкото по-добре един човек разбира това, толкова по-лесно усеща фалша на скритата под форма на история пропаганда. А понеже преподаваната у нас българска история е преди всичко пропаганда, все повече и повече хора забелязват явните й несъответствия. Дори когато истинските факти остават скрити, много твърдения предизвикват силни съмнения поради своята откровена алогичност. Всяка измама, включително и историческа, се страхува от логиката.

Същевременно пропагандистите винаги прекрасно са разбирали и разбират че пропаганда без логика е невъзможна. Човешкият разум автоматично преценява правдоподобността на предлаганите му версии. Поради това не е възможно да се създаде убедителна историческа версия, ако нейните послания противоречат на фактите. Оттук и нуждата те непрекъснато да се изопачават, крият и измислят. Лъжите също трябва да изглеждат логични.

Епохата на европейско Просвещение създаде и ни завеща един важен принцип – “De omnibus dubitandum” или “Подлагай всичко на съмнение”. Той неизменно проработва във всяко общество, достигнало определено ниво в своето цивилизационно развитие. Точно на този етап се намира и днешна България. Нивото ни като народ, като общество се е повишило до степен, когато все повече хора могат да мислят самостоятелно и рационално. Да мислиш логично означава да мислиш нормално.

Днес, когато цензурата не съществува, нивото на информираност на всеки от нас се определя най-вече от собственото ни интелектуално равнище. Митовете ни са максимално праволинейни, предназначени за съответни хора и прекрасно ги устройват. Историята е сложна и затова изисква от хората много повече. В крайна сметка съотношението между митология и история зависи от съотношението между неуките и знаещите, между простите и мислещите. В България то постепенно се променя в полза на вторите. Затова и митологията отстъпва.

Сама по себе си историята не е враг на никого. Но нейните врагове са много и най-големия са идеологиите. А значи и пропагандата, която винаги е неделима част на някоя от тях. В стремежа си да вербуват поддръжници те апелират към производните човешки ценности – социална справедливост, политическо равноправие, национална независимост. Тях те опитват да представят като най-важни, докато първичната човешка мотивация (например, стремеж към благоденствие, спокойствие или власт) се обявява за враждебна.

Колкото по-крайна е идеологията, толкова повече й пречат логиката и нормалното мислене. Поради това те всячески се опитват да ги заобиколят. Помня младежкия си шок, когато нашата преподавателка по философия ми каза, че “Обективизмът е течение, враждебно на марксизма”. Комунизмът е залагал на класовата омраза, фашизмът е извеждал на първо място расата. Комунистите са преследвали “класово чуждите” и “социално далечните”, фашистите – “расово непълноценните”. Затова техните пропагандни машини масово са преиначавали всичко, включително и историята.

Подобни похвати са крайно характерни и за идеологията на национализма. У нас той е успял да докара до крайност всички тези пропагандни трикове. Успял е да наложи и практиката историята ни да се разглежда винаги от позиция на собствената ни национална самоидеализация. При това трябва да се помни, че това е започнало много преди периода на тоталитарен идеологически режим. Всъщност, започнало е веднага след Освобождението. Комунизмът просто се е нагласил към заварените от него националистически митове. Включително и персонални.

РАЗМЕРЪТ ИМА ЗНАЧЕНИЕ

Откакто ми стана интересна темата за пропагандно използване на българската история, започнах да се замислям и за образа на Левски. Дейността му винаги се описва у нас твърде емоционално и общо. Фактите са малко, а твърденията – много. Запознаването с някои макар и общодостъпни, но рядко ползвани източници само засили това усещане. От началото ми беше интересно кое в представата ни за Левски не е вярно. Скоро вече се чудих какво в нея въобще е вярно. Максимата “Който трупа знания, трупа и тъга” проработи и този път.

В продължение на цели две години В. Левски изгражда стройна система на революционната организация, подчинена на една цел — подготовка на българския народ за решителна разправа с вековния потисник. Тази система включва стотици селски и градски частни комитети, обединяващи в себе си представители на всички социални групи на българското общество“.[2]

Този цитат отговаря изцяло на онази представа за дейността на Вътрешната Революционна Организация (ВРО), която е формирана у всеки от нас още в най-ранните ни години. Но какво ще стане, ако погледнем към тази картина по-внимателно?

Знаем че ВРО е била разкрита. Провалът й е последван от съдебен процес в София, който приключва с присъди на общо 61 човека. Те са или индивидуални (за Димитър Общи и Васил Левски), или са групирани по комитети – за дейците от ловешки, видрарски, тетевенски, изворски и др., общо 15. Комитетските дейци от самото начало масово възприемат тактиката “Спасението е в множеството” и издават всеки и всичко което знаят. Отгоре на това, турското разузнаване е успяло да отвлече от Букурещ и архивата на БРЦК. В хода на следствието са арестувани над 200 души, но повечето от тях са освободени.

При това положение възниква съвсем естествен въпрос – а къде остават другите “стотици комитети”? Стотици минус дузина пак са си стотици. Историята ни, включително и цитирания по-горе учебник, споменава обаче само няколко от тях, при това отново в губещ контекст.

БРЦК замисля да намери подходящо лице, което да продължи работата на Левски по укрепването на комитетската мрежа по места. Изборът пада на сливенския учител Атанас Узунов, който в продължение на около месец се справя добре с възложената му задача, но при опит да убие един чорбаджия в Хасково е заловен и изпратен на заточение. На 11–12 май 1873 г. се провежда първото общо събрание в Букурещ след смъртта на Левски. От вътрешността на страната присъстват само двама души“.[3]

Дейността на Атанас Узунов не е от любимите теми на българските историци, макар да е добре известна и документирана.[4] Всъщност точно поради това нейното използване като доказателство за оцеляване на ВРО се оказва невъзможно. Откъдето и да я погледнеш, тя прилича на лошокачествен фарс.

„Един чорбаджия в Хасково“ е Хаджи Ставри Примо, гърчеещ се българин, който няма нищо общо с комитетската дейност. Узунов иска среща с него, отива в дома му и започва да стреля по него с револвер. Въпреки че са един до друг, успява да не уцели. Нещо повече – оставя се да бъде заловен от притичалите съседи. Когато в полицията го питат „Защо?“, отговаря: „Интриганите нямат право да живеят!“

След което започва да изнася на следователите лекции как трябва да се реформира и организира турската държава. За зло или за добро един от тях се е случило да бъде умен човек. Той веднага е усетил с кого си има работа и е започнал да го ласкае. Обяснил му, че такива като него са необходими на държавата и че тя много ги търси, за да им даде възможност да приложат своите знания и умения. И Узунов много скоро му е предложил услуги на своите комитетски другари, като ги е посочил в нарочен списък.

Стоян Заимов, непосредствен участник в тези събития, описва очна ставка между Узунов и председателя на хасковския комитет Петър Берковски пред турската комисия. Докато последния се опитва да отрича, първият го убеждава да приеме турските обещания. Няколкото комитета в Южна България (чирпански, сливенски, хасковски и др.) са напълно разкрити благодарение на “наследника на Левски”. Самият факт, че такъв човек е могъл да се озове начело на каквато и да е организация, напълно я дискредитира, прави невъзможно тя бъде възприемана сериозно. Толкова за него.

След хасковския процес ВРО е напълно разгромена. Осъдените общо със софийския обаче са по-малко от сто. Как да съчетаем “стотиците комитети” с ограничения брой присъди? Възможни са различни отговори и всеки е свободен да избере каквото си иска обяснение. Попадал съм на най-екзотични такива – дори че ВРО е създадена нарочно от турските специални служби, които са искали да проверят настроения на българите.

Разнообразието на възможности винаги затруднява намирането на правилен отговор. Но науката логика вече от векове използва един доказал се принцип, известен като “Бръсначът на Окам”. Този принцип гласи: От множество възможности, които обясняват едно и също нещо, най-вероятно правилната да бъде най-простата от тях. А най-простото обяснение е едно – организацията на Левски е била много по-малка отколкото ни учат. Класически пример на многократно пропагандно преувеличение.

А размерът наистина има значение. Защото делото, заради което Левски присъства в нашата история, е ВРО. Тя е основата на неговия образ, постамента на неговия паметник. Няма ли я нея, няма го и него. Исторически деятели се преценяват в зависимост от мащаба на тяхната дейност. За национални герои е необходим най-малкото национален такъв. А понеже реални постижения при ВРО липсват практически изцяло, значението й може да се повдигне само с размера. Главната задача, която се решава чрез неговото завишаване, е разрастването на фигурата на самия Левски.

ДЕЛА ИЛИ ДУМИ

Ползата от дейността на ВРО за българското революционно движение е била в поуката. Провалът й не е просто провал на една нелегална структура. Това е провал на идеята в България да се изгради постоянно действащата конспиративна мрежа. Подобен неуспех е претърпял преди това и опитът на Раковски да създаде четническо движение. Ползата и в двата случая е била в скъпо платения опит. Точно както при Раковски, дейността на Левски се оказа полезна за българското революционно движение преди всичко като доказателство за погрешността на самия подход.

“Самоубийството на А. Кънчева, обесванието на Левския, софийското и хасковското приключения,[5] плюс страха, който беше обзел местните ч.р. комитети, вследствие на предателства – всичко туй, сложено вкуп, накара Любена Каравелова да се разочарова в своите любими “комитети”, накара го да се откаже доброволно от “комитетското дело”. Ботев като по-нов в революционното дело, а следователно по-дълбоко заинтересован в новата за него деятелност, застъпи мястото на Любена Каравелова и реши да продължава комитетската работа до края; но и той не удържа: а) несполуката на всеобщото въстание в 1875 година; б) захарското, шумненското и червеноводското приключения,[6] които претърпяха неочакваното фиаско, плюс измяната на няколко “дългомустакати войводи” – всичко това накара Ботева да се оттегли доброволно от комитета”. [7]

Нуждата от нови решения е станала очевидна. Следващата вълна наши революционери дори не се е стремяла към изграждане на постоянна мрежа по места. Тяхната дейност е била изцяло насочена в съвсем друга посока – създаване на повод за външна военна намеса. Както знаем, тази цел е била постигната чрез Априлско въстание. Комитетите, създавани в хода на неговата подготовка, са били предвидени да съществуват само за този период и за тази конкретна цел.

“Да се извика временна паника както в турското население, така и турското правителство и да се произведе нравствен фурор в самата народна българска маса, а с това да се предизвика една обща “резня” между турското и българско население, чрез която “резня” ще се заставят европейските държави волею-неволею да се намесят във въпроса. … средствата, чрез които разчиташе Гюргевският комитет да осъществи идеята, бяха: а) местна революция в градове и селата; б) разрушението, изгарянето на турски, български села и градища с цел да се извика една общоевропейска война, която щеше да бъде или в полза на политическото освобождение, или пък в съвършеното изгубвание на България; предполагаше се от членовете на комитета, че България може да попадне под австрийско робство в случай, че Австрия ще спечели във възточния въпрос”.[8]

Априлското въстание заедно с дейността на ВРО са двата най-митологизирани епизода от българската революционна история. Един от големите въпроси е до каква степен избухването му е било инициирано от тази външна сила, която го използвала като повод за война. Този въпрос реторично е задавал и Иван Хаджийски в известната “Психология на Aприлското въстание”.

“Но за да се дигнат всички на въстание, ударът, действителен или въображаем, трябваше да надвисне над всеки българин. Цялото българско население трябваше да се почувствува нападнато, застрашено, за да се възбуди в него отчаяният отпор на самоотбраната. Тази задача изпълни съзнателно разпространяваната лъжа за “бозгунлука”; че пролетта (1876 г.) турците ще нападнат българите, за да ги изколят до един. И наистина, нищо по-гениално не можеше да се измисли в случая, което да накара всекиго да се хване за ножа и пушката, за да брани себе си, дом и челяд … Откъде бе дошла в главите на Гюргевския революционен комитет идеята за тази спасителна лъжа, на този въпрос трябва да отговарят историците специалисти”.[9]

Дали нашите “историци специалисти” са намерили този отговор? Аз никога не съм попадал на такъв. Но думите на Бенковски “А Русия да заповяда!” ми изглеждат достатъчно ясни. Това обаче си е друга тема. Тук говорим за ВРО. И е време да се запитаме: защо и как се е провалила тя?

Конкретни събития, довели до разкриването й, са съвсем прозаични. След като се е чуло за обраната поща, намерили се и други мераклии да изкарат някой лев. Понеже всички са знаели всичко, братята Ташеви от Орхание[10] са отишли право при местния комитетски председател и са му поискали 20 000 гроша за мълчанието. След като въпросният председател не е измислил нищо по-умно от това да ги напсува, те веднага са обадили всичко на каймаканина. Още първите арести са показали пълната неподготвеност на организацията за подобно развитие. Резултатът се оказа импровизирана тактика “Спасението е в множеството!” И като се отпочна едно хорово пеене … Оттук нататък само за няколко дни ВРО се е срутила като къщичка от карти.

Традиционно като причина за всички провали на нашите революционери се посочват предателствата. Предателството по принцип играе изключително важна роля в революционната ни история. Нему е поверена задачата да оправдава всички несполуки и грешки на нашите герои. В случая за главни предатели са нарочени дори двама: Димитър Общи, който е предал организацията и поп Кръстю, който е предал самия Левски. Проблемът е, че нито единия, нито другия е са били такива. Истинските причини са другаде.

Опасност от предателство винаги съществува при всяка нелегална дейност. Начинът тази опасност да бъде преодоляна се нарича конспирация. По целия свят има много примери на нелегални структури, чието съществуване е било добре известно, които са били жестоко преследвани, претърпявали са силни удари и все пак не само са оцелявали, но и реализирали своите цели.

Нашата история с умиление описва как са действали революционните комитети. Те редовно са се събирали, решенията им се взимали с вишегласие, водела се сериозна отчетност, включително и финансова, обменяла се обилна кореспонденция. В Букурещ Каравелов е създал и държал цяла архива. Само че тази идилия има един недостатък. И той е, че всичко това се намира в очевидно противоречие с най-елементарните конспиративни правила.

Членовете на организацията трябва да познават колкото може по-малко свои другари – при ВРО всеки познава всекиго. Структурата трябва да е вертикална и да позволява изолиране на провалилите се клетки – при ВРО имаме хоризонтална мрежа, където всички са свързани помежду си. Трябва да се оставят колкото може по-малко материални свидетелства – при ВРО се водят цели тефтери, списъци и дори квитанционни книги. Контактите трябва да са ограничени – при ВРО си има нарочни куриери, които сноват между комитетите с писма и пратки. Всеки трябва да знае как да действа при провал или заплаха от такъв – за дейците на ВРО арестите са пълна изненада, те нямат идея какво да правят и започват веднага да се топят едни другиго. Основната причина за провала на ВРО е начина на нейното изграждане.

Трябва ли да повярваме, че Левски е бил толкова глупав да прави всички тези грешки накуп? Нима той не е разбирал, че такава организация не може да води никаква реална борба с властта? Със сигурност го е разбирал добре. Къде е тогава логиката? А тя е проста. Ситуацията във ВРО изглежда нелогична само докато вярваме, че дейността й наистина е била “подчинена на една цел — подготовка на българския народ за решителна разправа с вековния потисник.” А ако забравим за малко това внушение и погледнем към реалните й действия?

Колко акции срещу “вековния потисник” е предприела ВРО през цялото си съществуване? Такива няма. Единствената е арабаконашкия обир, а още от деца ни е втълпено колко много Левски е бил против него. Човекът явно е знаел какво ще стане и е станало точно това – незабавен и пълен разгром. ВРО е оцелявала докато се е спазвало едно условие – да не се предприемат никакви действия срещу османската власт. И докато организацията е била под контрола на Левски, то стриктно се е спазвало. Но когато влиянието му е намаляло, когато Ловешкия комитет е иззел част от неговите правомощия в полза на Общи и той е започнал да действа самостоятелно – тогава се е родила и реализирала идеята за обира.[11]

Преди извършването му властите никога не са търсили нито Левски, нито Общи, нито самата ВРО. Те просто не са знаели за тяхното съществуване. Затова им е било интересно да разберат какви революционни действия са предприемали или поне подготвяли те. Когато турските следователи са задавали този въпрос на заловените дейци, те отговаряли че всеки път когато са искали от ръководството да се предприеме някаква по-решителна стъпка, отговорът винаги е бил – чакайте, събирайте пари, купувайте оръжие.

Идеята да се купува оръжие е разбираема, но малко странна. В поробена България, за разлика от свободна такава, българите са били свободни да го носят и масово са го притежавали. Наистина, със събраните пари в Румъния са били закупени няколко револвера, но те някак си не изглеждат като сериозна заплаха за съществуване на Османската империя. А и самото освободително въстание (въпросната “окончателна разправа”) дори като агитация не е стояло на дневен ред. На участниците им се е казвало че няколко години ще се извършва подготовка, след това ще се свика голямо общо събрание в Букурещ, което ще изготви петиция (“мазбата”) до султана и излъчи пратениците, които да я занесат в Истанбул. И ако исканията в петицията не бъдат удовлетворени, е те тогава вече …

Действията на Левски са напълно логични. Само че водят в друга посока. Неговата дейност много повече прилича на опит да се организира българската общност, отколкото да се изгради насочена към въоръжено въстание мрежа. Създаване на широкообхватна национална структура е било прекрасна идея. Тя е подпомагала политическа самоорганизация на българите, въвеждала демократични принципи, стимулирала колективна работа и дисциплина. Без преувеличение тя е зародиш на самостоятелна българска държавност. Най-вече в това може да се види смисъла на иначе крайно вредните за всяка нелегална дейност вишегласие и отчетност.

Естествено, използваните за агитацията думи не биха и могли да бъдат нещо по-различно от това да се проповядва освобождение от турците. Каквато и да е била истинската цел на съзаклятниците, никое друго послание, никаква друга пропаганда не биха могли да намерят сериозна почва сред тогавашните българи. Напълно очевидно е че в България било възможно да се гради нелегална организация само върху идеята за национално освобождение.

Старата българска поговорка казва: „Не ме гледай какво правя, а ме слушай какво говоря“. Същото противоречие виждаме и в нашия случай. В полза на антитурско въстание са думите. Но то, както се изразяват юристите, е едно бъдеще несигурно събитие. Делата много повече приличат на желание да се изгради система за политическо влияние сред самите българи.

КОЙ КОЙ Е

Създаването на мрежа от комитети би било огромен качествен скок във възможността да се ръководи, насочва и координира българската общност. Влиянието й е щяло да бъде много по-голямо от това на „Добродетелна дружина“, Българско одеско настоятелство и други. Тя незабавно би превърнала нейните водачи в неоспорими лидери сред български политически среди, в най-сериозни представители на българския народ, най-желан партньор за всички заинтересувани външни сили.

Веднъж създадена, тя би могла да се използва за твърде разнообразни задачи. Естествено, определянето им е привилегия на ръководството. Който я води, той избира и посочва целите. Затова въпросът за водачество в самата организация е бил толкова важен. Научени сме да мислим, че Левски е бил неин неоспорим лидер. Неин ръководител, основател и идеолог. Но ето какво ни казва учебникът “История на българското възраждане”:

“В Букурещ се свързва с Ив. Касабов и дейците на Българското общество. … Подпомогнат материално от Българското общество, В. Левски започва първата си обиколка из България на 11 декември 1868 г., когато с параход заминава за Цариград. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. На 24 февруари 1869 г. Левски приключва своята обиколка и се прехвърля в Турну Мъгуреле.

След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. Апостолът започва втората си обиколка с изходен пункт Никопол. Сега той е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Ив. Касабов. И двата документа, които трябвало да удостоверяват, че Левски не е случаен човек, а изразява мнението на политическа организация, са подпечатани с печат на “Привременното правителство в Балкана”. По времето на тази обиколка Левски поставя началото на изграждането на вътрешната комитетска организация.”[12]

Вижда се най-напред, че Левски е непознат в страната. Той стъпва на вече съществуващи структури, създадени от други хора. Съвсем очевидно е, че щом получава пълномощно от Иван Касабов, той го и показва на негови хора, действа от името и за сметка на неговата организация. Революционната прокламация, т.е. политическото послание което носи, също не е негово дело. При следващата си обиколка Левски пак действа с пълномощно, този път от Каравелов. Най-малкото се вижда че нелегални български организации са съществували и преди него. Така че ролята на основател отпада от само себе си.

Как обаче са формирали своето влияние неговите упълномощители? За разлика от Левски те не са обикаляли страната. Основното средство, с което са спечелили своето място и авторитет, е било печатното слово. В тогавашните условия то е било главното оръжие, главния път за достигане до българското съзнание. Вестници, брошури, други печатни материали са били най-важните инструменти, чрез който са донасяли до българите в страната и в емиграцията своите политически идеи.

Какво е мястото на Левски в тази идеологическа работа? Цялото му писмено творчество в действителност е доста оскъдно, а публицистика практически липсва. Всички сме закърмени с неговите кратки политически изречения, но рядко се питаме откъде са взети те. А повечето от тях или са издърпани от частните му писма, или от протоколи на турското следствие[13], или пък са чиста проба последващи измислици.[14] Така че няма как да са били широко известни на неговите съвременници. Иначе казано, няма как Левски да е бил политически идеолог на освободителното ни движение. В БРЦК тази роля е принадлежала на Любен Каравелов.

Остава въпросът за ръководител. Отговорът и тук е съвсем ясен.

“Извънредните турски комисари Саид паша, Шакир ефенди, хаджи Иванчо Пенчович от показанията на хванатите съзаклетници и намерените в домовете им неща добре разбраха и дълбоко се увериха, че главният вдъхновител на българското революционно съзаклетие (“Млада България”) е Любен Каравелов, живущ в Букурещ, редактор на в. „Свобода“, председател на Бълг. цен. р. комитет. Разбраха те това от показанията на Общи и от прехванатите писма, разменени между Букурещ, Ловеч, Тетевене и Плевен и начаса съобщиха на великия везир, тогава Махмуд Недим паша. В първия си доклад до Високата порта те, комисарите, изказаха съжаление, че нямат на ръка главния в интелектуално и морално отношение виновник на българското съзаклетие, за да отговаря пред тях и закона заедно с подкокоросаните от него бълг. съзаклетници”.[15]

Този откъс е повече от категоричен. Но в години след Освобождението истината е била подменена – ролята и заслугите на Каравелов не просто са били омаловажени, но и прехвърлени към Левски. На всеки, който иска по-подробно да се запознае с този процес, препоръчвам статията “Създаването на един национален герой – Васил Левски в българската обществена памет” от М. Тодорова.[16] Там той е изследван достатъчно подробно и няма смисъл да я преразказвам. В нея е показано как постепенно фигурата на Каравелов е била подменена с тази на Левски, през какви етапи е минала тази подмяна и какви средства за били използвани за това.

Трябва да се каже, че атаките срещу паметта и заслугите на Каравелов са започнали много скоро след неговата смърт. Стоян Заимов още през 1880-те години специално го защитава в спомените си. Там той пише буквално следното: “Види се, че тези господиновци, които имат силното желание да омаскарят българските революционери, забравили са или пък не знаят, че за пръв път в мозъка на Любена израсна идеята за устройството на местните частни революционни комитети”. [17]

Така че ако теглим една черта, ще се окаже че Левски не е бил нито основател, нито идеолог, нито ръководител на ВРО. Да не говорим за БРЦК. Опит да се изгради нелегална българска организация би се състоял и без него. Самото това изграждане в действителност е било колективно усилие. Това съвсем не означава, че е бил някаква второстепенна фигура. Той е първият (след него са Ангел Кънчев и Димитър Общи), когото Букурещкия комитет е пратил в България да вършат организационна работа по места. Но въпросът за взаимоотношения между участниците в това усилие никак не е лесен.

КОЙ Е ПО-ПО-НАЙ

“След арабаконашкото събитие и разкриванието делата на съзаклетието пред софийския съд Каравелов запрети политическите убийства и обири. Узунов и неговите най-близки помощници вземаха за малодушие това запрещение: Узунов и помощниците му проповядваха тайния терор. От 1869-73 год. и Каравелов проповядваше терора, но фактите го накараха да разбере, че терорът разкрива и компрометира делата на съзаклетието”.[18]

Виждаме много ясна картина: ръководител и водач на ВРО е Любен Каравелов, но неговите заповеди спокойно се пренебрегват. Дори от такива случайни личности като Узунов. И това не е изолиран случай. Дисциплината в организацията е била слаба, а борбата за водачество – остра. Българската история предпочита да ни дава съвсем друга картина. Стига се дори до твърдения, че ВРО е била изцяло самостоятелна, а Левски – неин неоспорим лидер.

“Макар да поддържа Каравелов, Левски подчертава своята самостоятелност и указва категорично, че Вътрешната революционна организация е независима от каквито и да са външни влияния. Тя се ръководи от разбиранията на Апостола, а решенията си винаги приема чрез вишегласие. Разбира се, макар да държи на независимостта, Левски, по тактически съображения, се съобразява донякъде и с БРЦК в Букурещ. Доказателство за това е приемането от негова страна на двамата помощници — Д. Общи и А. Кънчев, изпратени му от Букурещкия български революционен център“.[19]

В действителност нещата са стояли доста по-различно. Докато Левски е бил единствен пратеник на БРЦК в България, влиянието му е било по-силно и той се е стараел да концентрира всичко в свои ръце. Но когато от Румъния са били изпратени Общи и Кънчев, нещата са придобили друг обрат. От самото начало Левски всячески им е пречил да работят. След като доста време ги е размотавал, те са повдигнали въпроса пред Ловешкия комитет.

“Събранието ни попита: “Какво направихте, из местата, където обикаляхте, как вървят работите?” Ангел отговори: “Досега аз не разбрах нищо, Дяконът ни води като слуги; или да обикаляме поотделно, или ние с Димитра да си заминем отсреща.” Събранието каза: “Ние ще ви изпратим поотделно.” И решиха за мене да обикалям от Ловеч до София, Ангел до Дунавското крайбрежие и Дяконът да остане в Ловеч”. [20]

Същото събрание описва и председателят на Плевенския комитет[21] Анастас Попхинов. Той визира думите на Общи и реакцията на Левски:

“Димитър се обърна към събранието и каза: “Сума време вече обикаляме с Дякона. Ние не сме негови слуги. Нас са ни изпратили за работа. Ако се обикаля така заедно, и за петдесет години не ще можем да свършим работата. Всеки трябва да обикаля и да работи поотделно. Ако Дяконът е видял от нас някакво зло или предателство към комитета, нека каже – ние ще си подадем оставките и ще отидем при ония, които са ни изпратили.” После и ние попитахме Дякона: “Видял ли си от него нещо лошо?” Той отговори: “Наистина, лошо не съм видял, но няма разрешение да обикаляме поотделно. Те ще обикалят заедно с мене.” Ние тогава му казахме: “Понеже от тоя човек не сте видяли лошо, ако ония не разрешават, ние – събранието – ще разрешим. Нека да обикалят поотделно Димитър, Ангел и Дяконът, а Сава Младенов, който беше дошъл с Левски, и Васил гложенецът да обикалят заедно” .[22]

Вижда се добре, че Левски не се разпорежда дори в Ловешкия комитет. За да оправдае поведението си той се позовава на липса на разрешение от по-вишестоящи. Кънчев и Общи ултимативно поставят условие да не работят с него и събранието категорично взема тяхна страна, като директно му отнема райони и функции в тяхна полза. Очевидно, недоволство от него е имало и преди. Самият Попхинов му е писал в прав текст: „Недей ми туку стапа на краката, че ша са изправа един пат и ша та клацна в челото, и нема да ма забравиш за секоги“. За каква ръководна роля и какъв личен авторитет може да говорим в такава ситуация?

Позицията на Левски в организацията явно е била поставена под съмнение. Той се е принудил да търси подкрепа от същия този Каравелов, чието влияние се е опитвал да ограничи. Пише му директно: “Да вземе силен вървеж работата ни, без да пропадне в неприятелски ръце нищичко, не трябва да давате подпора на глупаци, а да ме поддържате, като кажете всекиму: “Ако вие с Левски не се разберете, за вас няма работа!”

Ангел Кънчев скоро загива, но пък Общи бързо се очертава като алтернативен лидер. В очите на много комитетски дейци той не отстъпва на Левски. Тук ми се иска отново да цитирам професор Иван Стоянов. Но не учебника му, а едно предаване по програма “Христо Ботев”, в което ни се е случило да участваме заедно.[23] Тогава той каза буквално следното:

“Фаталната грешка която допуска това е на 14 август, когато се хваща така да се каже грубичко на това което прави Димитър Общи, след като Димитър Общи на 22 юли убива дякон Паисий в Орхание. Един човек който е абсолютно невинен. Значи Левски решава да покаже че и той може да направи същото, тъй като конфликта между тях вече е много задълбочен, и решава да влезе в дома на Денчо Халачев в Ловеч. В своята революционна столица, посред бял ден, в центъра на столицата си и да убие чорбаджията защото не е искал да даде парите, които му иска революционната организация. За съжаление обаче не се връща чорбаджията пръв, а се връща слугата, и във невъзможност да стори нещо друго, когато слугата се развикал, Левски е принуден да извърши убийство и убива слугата на Денчо Халачев.

Водещият Румен Леонидов: И благодарение на това той не е обявен официално за светец

– И е добре че не е обявен за светец. Аз тук искам да отворя една скоба, искам да кажа че Левски не е детеубиец, защото в такава екстремална ситуация няма по какъв начин друго да се постъпи. И в писмото си до Каравелов от 22 август, значи няколко дни по-късно, той казва: “Жалко за невинното момче. Но докато постигнем целите си ще загинат още много невинни хора.” … Но от този момент насетне, така да се каже, каруцата тръгва назад. Затова защото ловчанлии не приемат този акт на революционната организация. Те познават Денчо Халача, той не е предател изобщо, те познават слугата на Денчо Халача. Левски е принуден да напусне града и дори председателят на Вътрешната революционна организация, председателят на комитета в Ловеч Марин поп Луканов му пише: “Не идвайте, защото се предиря навсякъде, ще ви хванат.” А Левски пише до Каравелов: “Вижте какви страхопъзльовци, стана една топурдия, те всички се изплашиха.”

В това изказване има няколко интересни момента. Твърди се, че целта на акцията изначално не е бил грабеж, а убийство. Но мишената – Денчо Халача “не е предател изобщо”. Същевременно, “за съжаление” не той се е върнал в къщата и така оцелял. Ако се беше върнал, всичко наред ли щеше да бъде? Макар е убил детето, Левски не може да се нарича детеубиец “защото в такава екстремална ситуация няма по какъв начин друго да се постъпи”.

Но понеже в момента разглеждаме вътрешните борби във ВРО, най-интересното тук е схващането, че главната идея на Левски е била да подобри позициите си в конфликта с Общи. Буквално, “Левски решава да покаже че и той може да направи същото, тъй като конфликта между тях вече е много задълбочен.” Ако престижът на водачите в тази организация се е измервал с подобни постъпки, това казва твърде много и за нея, и за тях.

За убийството на Паисий ще се говори по-долу в текста. Справедливостта обаче изисква още сега да се подчертае, че Общи не е искал да го убива. Точно защото Паисий е бил “Един човек който е абсолютно невинен.” Решение за убиването му е било взето и наложено от Левски, а Общи е бил буквално принуден да го извърши. Принуден със заплаха самият той да бъде убит, ако не се подчини.

Съществува подробно описана версия как по този повод Левски се е опитал да организира убийство на Общи. Със задачата е бил натоварен негов стар приятел от Втора Български легия Христо Иванов-Големия. Но Общи е бил спасен от орханийския комитет, който не само го е укрил, но и ясно заявил че ще се отцепи от ВРО, ако не го оставят на мира. Ако е вярна, тази версия стоварва още един тежък удар по образа на Апостола, а и поставя в съвсем друга светлина отношенията между двамата. Затова тя не само максимално се премълчава (както впрочем всичко негативно за него), но и се опровергава от официалната ни история.

Опровержението се основава на думите на Христо Иванов, който пише в спомените си: “…аз му предложих да си изпълнява длъжността по-скоро[24] и той като че ли се уплаши и хвана да трепери; мислел той , че като не изпълнява длъжността си, съм отишел да го накажа, но то ми беше забранено. Но пък Димитър Пъшков в спомените си твърди, че “Левски ходи два пъти в Тетевен да убие сам Общи, обаче Тетевенския комитет скри Общи.”

Васил Левски, брат му Христо Кунчев и Христо Иванов - Големия по време на Втора Българска легия, 1867 г. в Белград
Васил Левски, брат му Христо Кунчев и Христо Иванов – Големия по време на Втора Българска легия, 1867 г. в Белград

Във всички случаи се вижда каква ожесточена борба за власт се е водила в самата ВРО. За съжаление, тя изглежда неизбежна при онова ниво на политическа зрялост и култура, на което са стояли нейни членове и водачи. Още по-тъжно е, че в това отношение следващите поколения български революционери не са променили нищо.

В нашата история присъства една много добре известна и проучена организация, изградена по образ и подобие на ВРО. Даже с названието си тя се е старала да подчертава своята приемственост с нея. Имала е подобни цели, действала в подобна обстановка, при същата политическа култура, методи и подходи. Тази организация е ВМРО. Благодарение на огромна и постоянна подкрепа от младата българска държава тя е придобила размери и влияние, за които Левски и негови другари са могли само да мечтаят. Докато ВРО е била достатъчно малка и е съществувала твърде кратко, ВМРО е била огромна структура, функционирала дълги години. Поради това и нейната история е много по-нагледна и богата.

ВМРО е порасналата ВРО. Тя е пример на организация, чиято благородна кауза е била изцяло опропастена от начина, по който е била преследвана. Точно както дейците на нашето национално възраждане и нейните водачи непрекъснато са се борили за собствената си власт. Дори в периоди на най-големия й подем за всички е бил очевиден спомагателния характер на организацията. Всички са разбирали, че да постигне освобождение само със собствени сили тя не може. Но също така е било очевидно, че заемане на ръководна позиция в нея гарантира големи лични предимства. Поради това борбата за тези позиции (казано другояче, взаимното избиване) се е превърнало в неразривна, а понякога и най-важна част от дейността на ВМРО.

СТАРИ, МЛАДИ, АМА ВСЕ НАШЕНЦИ

За съжаление, подобно боричкане е много характерно за цялото българско освободително движение. Било е ожесточено и е стигало до крайности далеч преди Освобождението. А след като самата България е станала свободна, оцелелите български революционери вече открито са се впуснали във взаимно преследване и избиване.[25]

Официалната българска история съвсем разбираемо не обича да се занимава с тази тема. Всяка националистическа пропаганда – а преподаваната у нас история не е нищо друго от това, винаги се старае да укрепва националното единство. Затова всякаква борба между самите българи максимално се премълчава. А когато това е невъзможно, се измислят опростени и подвеждащи клишета като “стари”, “млади”, “черковници”, “бунтовници”, “русофили” и там подобни.

С други думи, причината се търси ту в някакво поколенско противоречие, ту във външна намеса. Но истината е другаде. Българската историография се опитва да намира възрастови, идейни, социални, имотни, организационни и какви ли не други причини за тези дрязги. Всякакви, освен най-естествената – борба за власт.

Никой не може правилно да разбере смисъла и характера на българските революционни борби докато вярва, че целта на българските революционери е било националното освобождение. Да, те са се борили за него, но за повечето от тях то е било не цел, а средство. Едно необходимо задължително условие, без което истинската им цел е оставала напълно недостижима. Тази цел не е била нищо по-различно от онова, заради която се водят въобще всички политически битки на този свят. Тази цел е била властта. Властта в бъдеща освободена България.

Сама по себе си вътрешнополитическата борба е неизбежна. Нормално е в една общност да има няколко идейни течения, да се борят различни партии и водачи. Но да се борят, а не да се избиват. Политическата конкуренция е плодотворна. Само че когато политическата култура на участниците е много низка, граница между нея и самоизбиването често се прескача.

България, а и целите Балканите през XIX-ти век прекрасно демонстрират верността на това правило. Гърците са се избивали дори по време на своята си освободителна война. Да не говорим за след нейната победа. Подобна е била ситуацията и при други балкански етноси – хората са се борили за власт в своите народностни общности още когато са били под чуждо господство. Българските революционери никак не правят изключение.

“Старите” са тези, които с ума и труда си са постигнали такова материално и обществено положение, което им е позволявало да водят политически диалог както с османските власти, така и с други държави. Най-видимата им проява е “Добродетелна дружина”, формирана в Букурещ около братята Евлоги и Христо Георгиеви. Вярвали са, че без тях бъдещата българска власт е невъзможна и им е било безразлично как да стигнат до нея. Поради това са предлагали съдействието си както на европейските сили, така и на самата Висока порта. Точно от тази среда произлиза известното предложение за турско-българска дуалистична монархия по подобие на Австро-Унгария.

“Младите” се тези, чийто главен коз е било насилието. Още повече че много от тях са идвали от криминалния свят и не са познавали нищо друго. И за да оглавят българската общност са били готови да обърнат това насилие срещу собствените си сънародници. Тук Левски държи един неприятен приоритет – той е първият българин, решил да използва убийство като аргумент в политически спор с друг българин. Набелязаната жертва е касиера на “Добродетелна дружина” Христо Георгиев, но покушението е било осуетено от Каравелов.

Привличането на криминални престъпници към освободителното ни движение е започнато от Раковски. Само по себе си това е напълно закономерно. Единствената организирана въоръжена сила, единствени хора с реален боен опит сред българите тогава са били бандитите. Не е могло и да бъде друго при един народ, който векове наред е бил освободен от военна служба. А този контингент, независимо от етноса, винаги е враг на властта. Българските разбойници, както впрочем и турските, циганските, албанските, гръцките са били врагове на османската власт не защото е била османска, а защото е била власт.[26]

Идеята хайдути да бъдат привлечени към освободителна борба е съвсем разумна – подобна симбиоза е факт при множество революционни движения. Изгодата в случая е взаимна. Революционерите получават възможност да обявяват разбойнически набези за свои политическа акции, а разбойниците придобиват статут на политически дейци.

В българския случай можем да различим три техни разновидности. Първата са обикновени бандити, които не са се сетили или поискали да се обявят за революционери. Били са нарочени за такива впоследствие поради пропагандни нужди. Най-известният сред тях е Илю воевода. Понеже Левски е започнал разбойническата си дейност в неговата чета, не е било възможно тя да не бъде обявена за революционна, а воеводата й – за революционер.

Втората група са разбойници, които вярно са преценили политическите плюсове. Естествено, те не са имали никакво намерение да рискуват главите си за идеи. Когато у нас се споменава “предателството на дългомустакатите войводи”, то имат предвид точно тях. Но тогава, без да си мръднат пръста, те са получили не само политически статут, но и възможност да крадат и лъжат истинските революционери. Най-известните сред тях са Панайот Хитов и Филип Тотю.

Когато патриотите си блъскаха главите по кой начин да минат тихия бял Дунав, Тотю войвода подкопаваше стената на една кръчмарница с грабителска цел; а Панайот Хитов, след като накара комитета да му купи оръжие, първо качество, скъпи бинокли, тасче с изкуствена машинка, да пие на Балкана вода и пр., стана невидим из Румъния”.[27]

Много показателна за такива хора е историята с пренасяне на костите на Раковски от Букурещ в България през 1885 г. Скоро преди това Филип Тотю излезе на свобода след няколко години в румънски затвор и веднага извърши там нов голям обир. Самото пренасяне е измислено като прикритие – да може плячката да се укрие и изнесе в ковчега. Поради това впоследствие има сериозни подозрения, че ковчегът въобще не е на Раковски, а Тотю просто е разкопал някакъв случаен гроб. Плячката (ценни книжа) е предадена за реализация не на някой друг, а на български военен прокурор Коста Паница. Този доскорошен комита изпраща двама офицери да продават откраднатото във Виена, където са обаче заловени.

Тази трогателна история показва не толкова кощунствения цинизъм на Тотя. Той си е бил бандит отвсякъде и никакви морални измерения при него не са възможни. Показателното е как вчерашни революционери са разбирали придобитата власт и как са пазили честта на пагона и държавата. Прокурор да използва офицери за реализация на крадени вещи в чужбина – това наистина е силно.[28]

Трети поред, но първи по важност са обаче тези представители на криминални среди, които наистина са извървели пътя от бандити до революционери. Подобна трансформация е често срещана и засяга най-вече хора които са станали престъпници не поради примитивна алчност, а поради някаква психологическа потребност – самоизява, отмъщение, стремеж към справедливост и така нататък. Най-добре този типаж е представен от Робин Худ. Подобни хора присъстват и в нашата история. Много от тях не само са заложили, но и загубили живота си в тази борба. Тук можем да посочим Хаджи Димитър и Димитър Общи. Но най-известния сред тях е самия Васил Левски.

КОЙ Е ИВАН КИШЕЛСКИ?

Не ще и съмнение, че в самата организация непрекъснато се е приказвало за едно бъдещето въстание. Но това са били думи. А дела? С какво в действителност се е занимавала ВРО? За да намерим отговор на този въпрос, ще трябва да навлезем в по-малко известни на широката публика детайли.

Личността на Иван Попкиров Кишелски е terra incognita за повечето наши сънародници. Дори активни любители на нашата история рядко са чували за него, а повечето професионални историци съзнателно го отбягват. Причината е парадоксална, но проста. Тя е, че този чистокръвен българин от Котел има огромни заслуги за националното ни освобождение. А е съзнателно премълчаван защото тези заслуги ги е постигнал не като български революционер, а като руски офицер.

Руският военен министър Д.А. Милютин го описва така: “Полковник Кишелски, родом българин, постъпил в руска служба след Кримската война и оттогава играел роля на секретния ни довереник по делата в християнски области на Северна Турция”.[29] Дейността на секретния довереник е била твърде многостранна. Известни са продължителните му нелегални обиколки из България (първата – през 1857 г., последната – през 1873 г.). Нему е поверено да уреди финансираното от Русия военно училище за българи в Белград, известно у нас като Втора българска легия. При него в Одеса отива Ботев преди да тръгне към България със своята чета. Той е автор на първата българска военна книга “Ръководство за успешен бой с турците”, издадена в Букурещ в началото на 1876 г. И още, и още.

ИККишелски е бил не просто разузнавач, а политическа фигура. Той е ръководил руската тайна политика в България, създавал и насочвал множество събития в българското освободително движение. Поддържал е активни връзки практически с всички негови видни дейци и точно това обрича името му на забвение. Сътрудничество с чуждо разузнаване никак не спомага за прослава на национални герои.

Един от активните партньори на Кишелски е Любен Каравелов. Ролята му в нашето революционно движение е многопластова. Влиянието на отделни български дейци се е определяло от притежавани от тях ресурси. Търговци са разполагали с пари, интелектуалци – с вестници и брошури, черковници – с авторитета на църквата, воеводи – с въоръжена сила. В лицето на Каравелов повечето от тези ресурси се сляха в едно. Бил е много богат, великолепно образован, интелектуалец с голям литературен и публицистичен талант, собствени идейни убеждения, не се е страхувал от насилие. Всичко това го превръщало в централна фигура сред българската емиграция.

Въпреки многото проблеми, които Каравелов е имал с официалната руска администрация поради радикалните си революционни идеи, Кишелски се е насочил към него. Нему той връчва детайлно разработен план за изграждане на тайна вътрешнобългарска организация. Планът е написан от самия Кишелски и се нарича “Безсмъртно общество”. В множество детайли той съвпада с това което ние познаваме под името ВРО.[30]

Всъщност, първият опит за създаване на вътрешнобългарска тайна организация е “Тайното общество”[31] на Раковски. То обаче си остана само пожелание. Малко по-късно, през 1858 г. в Одеса Раковски написва своя “План за освобождаване на България”. По това време той поддържа активна кореспонденция с Кишелски, който вече е разработил първия вариант на своя проект.[32] Възможно е да се говори за взаимно влияние между двамата, но текста на Раковски си останал неизвестен до публикуването му след Освобождението.

След като ВРО започнала реално да функционира, в действие влезе още един изготвен от Кишелски документ: “Статистическа програма или ръководител”.[33] Така той е кръстил написания от него обширен (44 страници) въпросник, засягащ практически всички сфери на българския живот. В него има множество чисто военни въпроси, дори за имена и заплати на турски офицери. Има въпроси за броя и качество на мостове, за проходи, за релефа на местността и т.н. Но въпросите излизат далеч извън това – голямо внимание е отделено на демографията, икономиката, образованието и т.н.. Един наистина всеобхватен въпросник.

Трябва да кажа, че преди да науча за съществуването му, един пасаж от разпитите на Левски ми звучеше доста странно. Някак си не успявах да го свържа с идеята за “окончателна разправа”. Както стана дума по-горе, комисията много е искала да разбере с какво конкретно се е занимавала организацията и този въпрос естествено е бил задаван и на него.

“- Кажи какво беше съдържанието на раздадените от тебе предписания на Ловчанския, Видрарския, Тетевенския и други комитети?

– Колко оръжие, колко мюсюлмани, колко животни, колко зърнени храни, колко постъпили в комитета хора има в селските комитети, влизащи в находящия се на всяко място Централен комитет и дали е време за въстание. Статистическите сведения ще се прегледат и преценят от Букурещкия комитет”.[34]

Виждаме че като първа задача, която Левски е поставял на комитетите, самият той посочва сбор на информация. Да се учудваме ли, че османците веднага са съзрели участието на Кишелски в комитетските работи? Бил е арестуван брат му, който продължавал да живее в България. Не изглежда съвпадение и това, че по-късно през същата 1873 г. самият Иван Кишелски лично е предприел няколкомесечна нелегална обиколка из България.

При тези оживени контакти е съвсем естествено да се запитаме и за собственото участие на Васил Левски в тях. Отговорът отново се намира в протоколите на съдебния му процес. Председател на Плевенския комитет Атанас Попхинов каза буквално следното:

“Понеже писмата и за двете страни вървяха чрез мене, след около два месеца се получи пак едно писмо, и тъй като печатът малко беше счупен, аз го отворих. Прочетох го, но не можах да го разбера, тъй като това писмо беше с техен специален шифър. В началото на споменатото писмо беше означено, че е от Одеса, а подписът беше на Кишелски. На една малка книжка в това писмо бяха написани две точки. Писмото изпратих на Дякон Левски в Ловеч. Той се разсърдил много, задето писмото беше отворено, и ми писа писмо: “Понеже си отворил писмото, ясно е, че си много лош човек. Ще дойде ден, когато ще отговаряш за отварянето му.” След това не изпратиха вече писма чрез мене”.[35]

Сигурно тук е моментът отново да размахаме “Бръснача на Окам” и да подредим по степен на вероятност няколко възможни обяснения. Само че не виждам такива. Нелегално намиращ се в България човек си разменя по тайна поща шифровани писма с ръководителя на чуждо разузнаване. Какво друго да предположим освен че му сътрудничи?

САМИ ДА СЕ ОСВОБОДИМ

Фактът на такова сътрудничество е стряскащ за българското ухо. А защо ли? От гледна точка на политическата реалност взаимодействие между български революционери и руска политика в България е абсолютно естествено, дори неизбежно. Съвсем разумно и правилно е те да търсят подкрепа на делото си навсякъде където е възможно. А по-последователен и опасен враг от Русия за османци няма. Това че нейното разузнаване е оглавявано от българин, е само още едно доказателство за взаимността на този стремеж.

Но, както стана дума по-горе, Кишелски заедно с всичките му контакти не случайно е бил забравен от българската история. Включително и връзките му с Дякона. Причината е в това, че основната функция, с която българската историческа пропаганда е натоварила нашето освободително движение и най-вече образа на самия Левски, е да доказват нашето национално можене, нашето желание и готовност за самостоятелно освобождаване.

“Такава изложба и форма нарочно дадохме на очерките и спомените си, за да запознаем, по един лек и увлекателен начин, широката читающа публика с епохата на българските тайни революционни комитети; с деятелността на ония тайни комитети, които напрягаха слабите си морални и материални сили народът сам да свали от плещите си петвековното иго. Тия младежки опити “сами да се освободим”, макар и да се завършиха с баташката касапница, а исканата политическа свобода ни се даде от силните на света, но пак те, младежките опити, имат висока морална и патриотична стойност във възпитателно отношение за гредущите поколения; тия младежки опити, преизпълнени с крилати надежди, ще възпитат гредущите поколения в принципа на народната самостоятелност, еднакво приспособимо и за един народ, и за отделна личност – в началото “помогни си сам, ако искаш и господ (силният на света трябва да се разбира) да ти помогне”. Ето и защо се заехме от все сърце да нарисуваме надлъж и нашир епохата на младежките опити – “сами да се освободим”.[36]

Именно такова “възпитателно отношение за гредущите поколения” винаги досега е било смисъл на нашенската историческа пропаганда, нейната най-важна цел. Тя никога не е спирала да ни внушава, че самостоятелното освобождение е било възможно, а Левски или Бенковски … аха да го постигнат.

Не се съмнявам и най-малко, че сред българските революционери винаги е имало екзалтирани хора, които са вярвали във възможността едно чисто българско движение да даде на страната политическа свобода. Но това не променя факта, че самостоятелното освобождение на България е било извън всякаква вероятност и не е имало разумен човек, който да не го е разбирал. В споменатата вече “Психология на Априлското въстание” Иван Хаджийски се спира изрично на този въпрос.

Ако крайната цел на въстанието бе ясна и определена, същото не може да се каже за неговите близки цели, чрез постигането на които трябваше да се дойде до мечтаната свобода: народна, политическа, а за някои среди и социална. Най-малко апостолите можеха да се мамят върху това, че гражданската война, преди да бъде гражданска, е война и че тя следователно поставя основните въпроси на всяка война: въоръжение, снабдяване, организация, дисциплина, бойна опитност и пр., особено като се има пред вид, че в случая не можеше да се разчита на разложение в лагера на противника. От това гледище въстанието предварително бе осъдено на неуспех”.[37]

Невъзможността от военна победа на въстаници е била очевидна не само за апостолите. Това прекрасно са разбирали и хора, които те са подтиквали към въстание. Измежду тях едва ли е имало човек, който да е вярвал в самостоятелния му успех. Затова втората след “бозгунлука” основна лъжа е била лъжата за струпани по граници руски и сръбски войски, чакащи само сигнал от въстанала България.

Не го ли е разбирал навремето си и Левски? Не са ли го разбирали и неговите следовници? Тук ние се изправяме пред същата дилема както при въпроса за спазване на конспиративни принципи. Или трябва да приемем, че Левски е бил глупав, или че е използвал тази теза само за агитация. Но и в двата случая трябва да е успявал да хипнотизира своите слушатели до пълна загуба на собственото им мислене. Точно затова като най-правдоподобна се очертава една трета възможност – вярата му в самостоятелното ни освобождение просто е била дорисувана по-късно от историческата ни пропаганда.

РЕВОЛЮЦИОНЕН ТЕРОР

“Терор” на латински означава силен страх, ужас. А политика на терор означава постигане на политически цели чрез сплашване. Страхът и интересът са двата главни инструмента за управление на човеците. Интересът обаче изисква няколко важни условия: необходим за осъзнаването му интелект, воля, сили и търпение да бъде постигнат. При страха такива излишества няма – “Прави или умри!” Ясно, просто и ефективно. Заради тази простота политическия терор е толкова примамлив.

В живота страхът и интересът често действат заедно. В “Психологията на Априлското въстание”, към която при всеки удобен случай препращам читателите, много убедително е показана пряката зависимост между икономическа ситуация и революционна активност в отделни български региони. Ролята на икономическия интерес ясно се подчертава и от Левски.

“ – През [време на] тая си обиколка как намери настроението на народа и по какъв начин се приближи до всекиго?

– Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, [както] и тия работи, да се уредят чрез държавата, помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда [бяха на друго мнение]. … Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглехме. Това са моите впечатления.

– Не одобри ли ти тия техни мнения? [т.е. мненията на начетените].

– Да, и аз разбрах, че вървим по погрешен път”.[38]

Но между недоволство и съпротива има огромна разлика. За да я преодолеят, водачите на ВРО съзнателно са започнали да използват терора. Макар явните му минуси винаги са им били ясни. Прекрасен пример ни дава отново Стоян Заимов:

“Пред заместника на Левски, преизпълнен от излишна енергия, се изправиха няколко тежки въпроса … Третия въпрос бе: Трябва ли да се спрат политическите обири и убийства, т.е. трябва ли да се тури точка на тайния, черния терор, употребяван от Левски и Общи, като средство за сплашване противниците на комитета?

На тоя от голяма важност за делото въпрос наследникът на Левски отговори положително. Узунов реши да продължи черния терор, практикуван от неговите предшественици (Ангел Кънчев, Общи и Левски) и чрез него да накара всички да треперят пред тайната му власт, дадена нему от някакви си тайнствени небесни сили.

– Само чрез терора ще накараме мало и голямо, турско и българско, да ни уважава, да ни почита и да се бои от нас – казваше Узунов на Коля Ганчев, когато последният го съветваше да не се употребяват занапред политически убийства и обири”.[39]

Терорът е бил популярен, много комитетски членове са го подкрепяли. В същата книга на Заимов има цяла глава с красноречиво заглавие “Приготовление за обири и убийства”, започваща с не по-малко красноречиви думи:

“Боричани, така се наричат чирпанските съзаклетници, извънредно се зарадваха Узунову, когато научиха от Зографина, че той, Узунов, е горещ привърженик на политическите убийства и обири. Те набързо приготвиха списъка на лицата, които трябваше да бъдат обрани или убити от името на комитета”.[40]

Това увлечение може да се разбере, особено ако се разбира и политическата среда в което се е развивало. Днес терорът най-често е показател на политическа слабост, неспособност хората да бъдат убедени с рационални аргументи и демократични средства. Точно затова той често се превръща в див вандализъм – убийство на колкото може повече случайни хора. Но през XIX-ти век ситуацията е била съвсем друга. Демократични средства за обществено въздействие тогава са били практически недостъпни.

В Европа властта е принадлежала на феодални, съсловни, клерикални, най-вече военни монархии. Те напълно са изключвали самата демокрация, правили мирна политическа борба невъзможна. Затова терорът е бил толкова популярен, а радикални политически формации – толкова многобройни. Бил е най-вече индивидуален, а мишените му са били сред най-символичните и/или омразните представители на властта. Самите атентатори рядко са надживявали своите жертви. Големият проблем при терора е като при наркотиците – много скоро той започва да унищожава собствените си носители. Тогава терорът е бил война.[41]

Историята на Европа през XIX-ти век не може да се разглежда без него. Но различни идеологии го правят от различни позиции. Класово базираните като комунистическа никога не са криели тази част от своето минало. Причината е много ясна – те възпитават класова омраза, а солидарност търсят в международен аспект. Национализмът стои на точно обратни позиции. Той проповядва междуетническа омраза, но в рамките на собствения си етнос всячески се старае да насажда идеята за единство.

И тук българската националистическа пропаганда, която познаваме под форма на възрожденската ни история, тежко удря на камък. На нея въобще не й се иска да споменава тероризма на нашите революционери. А при ВРО това е особено мъчно. Защото тя съдържа един много неприятен, дори страшен за тази пропаганда факт. Факт, че упражняваният от Левски и неговите другари терор е бил насочен само и единствено срещу българи.

ОТ ТЕОРИЯ КЪМ ПРАКТИКА НА ТЕРОРА

Едно от любимите занимания на съвременните български историци е да се заяждат с македонските си колеги. По този повод ми се е случвало да поглеждам и към македонски интернет-ресурси. Едно от неочакваните впечатления е че там неудобни теми се споменават много по-откровено. Така, в статията за Гоце Делчев,[42] чийто образ в македонската история е натоварен със същите функции като Васил Левски в българската, пише:

“Набавка на финансиски средства

Делчев беше дојден тука (тоа беше пролетта 1896 год.). Ми кажа дека се мачеле да стокмат нешто како комитет внатре, дека идејата е прифатена од сета интелигенција, но дека немаат оружје, а немаат ни средства. Тој ми предложи да отидеме да станеме „горски царови“. На сцената се постави прашањето за средства. Од кај да најдеме? – Со грабежи… (Борис Сарафов, Спомени).”

След което подробно, с много примери се описват дейностите на Гоце по „насилни методи за набавка на парични средства, преку: уцени, закани и киднапирања“. С интерес научих, че „најкрупната киднаперска замисла на Гоце“ било „киднапирање на синот на бугарскиот државник Иван Гешов, од кого требало да се извлечат 1,5 милиони златни лева.“

Аналогичната статия за нашия национален герой споменава подобни дейности по твърде различен начин. Следващия пасаж от нея предизвиква у мен малко необичайна, но много устойчива асоциация. Асоциацията е кадаиф. Кадаиф от лъжи.

“Той единствен от “четиримата големи” на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства се оказват особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Първоначално Левски предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, той въвежда революционен терор”.[43]

Самата формулировка е типично постижение на нашата комунистическа историография. Тя едновременно премества нещата от политически в икономически контекст, осъжда въпросните чорбаджии и героизира терора срещу тях. Самите участници тогава не са владеели тази терминология и затова са ползвали много по-прости слова. Неприятни, но точни – политически обири и убийства.

Знаем вече достатъчно и да разберем, че не Левски е бил човекът, който е взимал подобни решения. Терорът е бил изначално заложен като важно политическо средство в арсенала на ВРО. Лъжа е и че той е бил насочен само срещу чорбаджиите. Правилното е да се каже, че е бил насочен срещу български първенци. Тогава е имало само две възможности българин да се изкачи по социалната стълбичка – или да бъде заможен, или да се издигне в църковна йерархия. И ако първите са били тероризирани за пари, вторите се явявали политически конкуренти. Нали помните за борбите между “черковници” и “бунтовници”?

“Подкрепа на народното дело” също е твърде фалшив израз. Нямаме по-щедри дарители “на полза роду” от братя Георгиеви, но това не е пречило на Левски да подготвя убийство на единия от тях. В писмото си до Найден Геров от 30 май 1869 г. Христо Георгиев пише пък за него: “Дяконът е онзи, който праща фалшивите писма на Райнов… Дяконът е същият като Райнов[44], и двамата за пари биха продали и бащите си.”

Обособяването на някаква част от терора като “революционен” е не по-малко лъжливо. Ако той наистина е бил такъв, то с извоюване на българската свобода би трябвало веднага да секне от само себе си. Вместо това той е избуял и превърнал в един от главни политически инструменти на свободната ни действителност. И продължавал да бъде такъв много десетилетия. Левски и ВРО са създатели и родоначалници на българския не революционен, а политически терор. Те са били първите българи, дигнали ръка срещу свои сънародници заради политически разногласия.

Несъмнено, това би се случило и без тях. Причината е в тогавашното ни национално ниво на политическа цивилизованост и култура. Само с развитието им, с постепенното им нарастване терорът у нас утихна и спря. Но все още се срамуваме да говорим за него спокойно и открито. А понеже както тази тема, така и тема за тогавашното ни равнище са крайно нежелани от нашата пропаганда, тя всячески ги премълчава. Но ако искаме да разберем истината за “революционния терор”, ще трябва да погледнем към практическите му прояви. Най-известни примери са нападението над етрополския търговец Никола Арнаудов и убийството на ловешкия дякон Паисий.

“Те [етрополския комитет] лично предложиха на Левски: или да се накара Арнаудов насила да се присъедини към комитета, или пък да се убие; толкова повече че той с дякон Паисий често се шушука и се подсмива на комитетските хора. През месец март 1871 година Левски бе дошъл нарочно за това в Етрополе. В общото събрание на етрополските първенци, членове на комитета, бе повикан и Арнаудов. Предложи му се от Левски да се запише за член в комитета, като му се внуши пред събравшите се, че ако се противи, ще бъде убит. Арнаудов прие и се записа член в комитета. Левски му поднесе квитанционната книга и го помоли да внесе от 25 до 30 лири доброволна помощ за касата на Етрополския комитет. Арнаудов саморъчно записа сумата трийсет лири турски в записната книга, но само записа, а не даде нито една лира: обеща само на Левски, че утре или другиден ще внесе на касиера обещаната сума”.[45]

Оттук нататък събитията са се развили така: Арнаудов не платил нищо, Левски издал заповед да се убие, Общи е трябвало да я изпълни. Заедно с неговата “тайна четица” от дузина души една майска нощ са нападнали къщата на Арнаудов. Но той е успял да се залости и започнал да стреля. Включили са се и съседи, дотичали заптиета, нападението пропадна. Арнаудов не издал нищо, комитетът го оставил на мира.

Ако гледаме детайлите, на очи се набиват пълна липса на конспиративност, демонстративно изнудване, безкомпромисна жестокост, стъписване при получен отпор. Но ако търсим някакъв по-общ поглед, то какво общо има всичко това с “решителната разправа с вековния потисник”? С какво рекета над Арнаудов е доближил националното ни освобождение? Тъкмо обратното – точно такива епизоди са накарали Каравелов “да разбере, че терорът разкрива и компрометира делата на съзаклетието”.

Историята с убития дякон Паисий го показва още по-красноречиво. По онова време тя е много нашумяла, докато днес е практически неизвестна. Това е резултат на повече от век целенасочено премълчаване. А е премълчавана точно защото в много отношения е крайно показателна за ВРО.

Паисий добре е знаел за съществуването на комитета, и то от извора – лично Общи го е ограбил за значителна сума черковни пари. Но никога и нищо не е издал. Причина за убийството му не е в неговото поведение, а в неговото обществено положение. Най-високопоставени българи по региони тогава са били владиците. Но ловешкия е живял в Истанбул, а Паисий е бил негов наместник. Казано другояче, той е бил най-високопоставен българин в района на действие на ВРО.

Паисий е бил лицето на “мирните” българи в Ловешко и това автоматично го е превръщало в главен политически конкурент. Докато не го разбирах и аз вярвах, че убийството му е било профилактично, т.е. поради страх от евентуално доносителство. В действителност е бил убит защото е представлявал политическа алтернатива на съзаклятието.

Левски е предпочел да го направи не със собствени ръце, а с ръцете на Общи. Но той, както вече говорихме, не е виждал у Паисий никаква вина и не е искал да го убива. Левски се е възползвал от това за да обвини Общи в неподчинение и му е пратил Христо Иванов. Наложило се Общи да свърши работа, но предчувствието явно не го е лъгало – смъртната му присъда е била издадена точно за това негово дело.[46]

“1872 година, месец юли, Букурещ, около една масичка седят двама българи, пият пиво и се разговарят по повод на новината, че Д. Общи убил дякона Паисия. Единият от тях е Любен Каравелов, председател на Български Ц.Р. комитет; другият е Олимпи Панов, секретар на Цен. Бълг. Р. комитет.[47]

– Браво, Общи, юначуга; аз казвах на Левски, че той, Общи, е едничкото лице, комуто могат да се възложат политическите убийства и обири. Още при първа среща с него в Белград разбрах, че той е човекът, комуто могат да се възложат тежките длъжности на Централния комитет – говореше рунтавият човек на хубавеца момък.

– Майсторски, майсторски е извършил убийството – каза младият момък.

– Войводата Хитов отбирал от хора, право ми казваше той, че Димитър е човекът, комуто могат да се поверят убийствата и сплашванията. Само с такива хора ще докажем пред света силата на комитетското съзаклятие – каза рунтавият човек.

– Знаете ли новината? Нашият Общи убил едного от чернокапците! – вместо “добър ден” каза един висок, намръщен и сърдит господин, който дойде, та седна при първите двама и заръча пилзенско пиво. Това е Димитър Ценович, касиерът на ЦБР комитет.

– Не дякони, а владици ще трепем, ако те само си позволяват да бъркат на делото ни – с живост каза рунтавият господин”. [48]

Този красноречив епизод, най-вече последната му фраза се оказа последна капка, преобърнала моята представа за ВРО. Всички съмнения, които са пораждали у мен разминавания между декларираните цели и реалното поведение на нейни водачи, се решиха. Окончателно се уверих, че основната им цел не е била нито вдигане на въстание, нито дори подготовка за него. Ако вярваме в това, то всичко вършено от тях е било глупаво, несполучливо и погрешно. Истинското им дело, за което са работили и на което нещастния Паисий без да иска е “бъркал”, е било поставяне на българската общност под политическия им контрол. От тази гледна точка действията им са напълно рационални, последователни и логични.

Стандартен пропаганден подход изисква най-напред да се посочи желания извод, а след това да се подкрепи с набор от манипулирани (подбрани, преиначени, измислени, укрити) факти. Точно това прави и текстът от “История на българското възраждане”, който ползвам като отправна точка. В самото начало се заявява, че “В. Левски изгражда стройна система на революционната организация, подчинена на една цел — подготовка на българския народ за решителна разправа с вековния потисник“, след което това твърдение се подкрепя със съответна картинка.

Честен подход изисква друга последователност – да се изяснят колкото може повече истински факти и те да се подложат на логически анализ. Постарах се да направя точно това – първо за себе си, а после и в писмен вид. Вижда се колко много фактическата действителност се различавала от това, което традиционно ни се поднася. Неизбежно и дори още по-значително се различават и произтичащите от нея изводи.

За мен стана очевидно, че ВРО въобще не е била създадена с цел национално освобождение, още по-малко самостоятелно национално освобождение. Тезата за него е била използвана най-вече като агитационен похват, осигуряващ максимално възможна подкрепа сред българите. Главната цел на ВРО е било създаване на структури и инструменти за политическо влияние върху тях.

Възможности да се използва това влияние са били много. На практика виждаме реализирани три от тях – събиране на средства, сбор на разузнавателна информация, терор срещу другомислещи. При по-голямо развитие на самата организация кръгът от нейни задачи би могъл да бъде много по-широк. При благоприятна политическа ситуация структурите на ВРО в един бъдещ момент биха могли да се използват и като спомагателни въоръжени групи. Точно както четите на ВМРО са се използвали преди и по време на Балканската война. Но към момента на своя разгром организацията далеч не е разполагала с подобен капацитет. А да се говори за нейно самостоятелно въоръжено въстание – това си е направо от сферата на фантастиката.

МЪДРИЯТ ДОН ВИТО

Великият филм “Кръстникът” започва със сватба. Дон Вито Корлеоне жени дъщеря си. Но докато гостите му се веселят, самият той работи. Дон Вито приема молители. Хора, които търсят от него помощ, закрила или справедливост. Които не биха могли да ги получат по друг начин.

Ние виждаме как действа главният механизъм, превърнал една етническа банда в световен феномен, който познаваме днес като “сицилианска мафия”. Този механизъм не са жестоки убийства, дръзки обири, подкупени полицаи и политици. С такива “антиобществени прояви” се занимават всички бандити по целия свят. Тайната на успеха на мафията е в нейното умение да съчетае престъпленията си срещу обществото с дълбока интеграция в него.

Подобни структури се зараждат през XIX-ти век на няколко места в Европа. Необходимите условия са две – изостанало селско население и отслабваща официална власт. В тази ситуация разбойнически групи бързо запълват властовия вакуум. Те са част от общността, всички ги познават и знаят с какво се занимават. Но за да утвърдят положението си им е необходима лоялност на околните. И тук сицилианските разбойници стигат до едно гениално прозрение. Те проумяват, че трябва да насочат дейността си извън своята общност, а в самата нея да поемат изоставени от държавата функции – да уреждат конфликти, оказват помощ, раздават справедливост. Така те стават необходими, придобиват стабилност и сила. От чисто криминална структура мафията се превръща в макар и неофициална, но реално действаща власт. Оставайки нелегална и законспирирана, тя доминира на местно равнище, запълва изоставеното от официална власт политическо пространство.

Ситуацията у нас е аналогична. Имаме същите обективни предпоставки – селско общество и деградирала, практически оттеглила се от задълженията си чужда власт. Но другото липсва. ВРО не успява да докаже своята полезност за българите “тук и сега”. Вместо да помага на своите сънародници, тя сама започнала да ги тероризира. Когато Узунов казва, че “Само чрез терора ще накараме мало и голямо, турско и българско, да ни уважава, да ни почита и да се бои от нас” той е напълно убеден в своите думи. Той наистина не разбира и не знае какво друго може да се направи. Какво пък, толкова му бил акъла.

Българските първенци, които са главни мишени на терора, никога не са се оплаквали. Дори когато нападенията са били явни. Дори когато е ставало въпрос за опити за убийство, жертвите пак са си мълчали. Страхът явно е вършил работата. Но освен него е имало и друга причина, която изглежда много по-важна. Арнаудов, който сам е отблъснал нападение на цяла чета, едва ли е бил страхливец. Защо обаче не е казал нищо, не е потърсил никаква помощ от властта? Най-вероятно той просто не е вярвал в нейната способност да се справи с проблема. И наистина, тя се оказала напълно неспособна да разкрие дори такова нашумяло престъпление като убийството на Паисий. Какъв по-добър пример за онзи властови вакуум, в който българската общност се е намирала по онова време? А ВРО е имала прекрасна възможност да го запълни.

“С тази четица Общи … смяташе да изтреби докрак онзи вид гаджали-бабити, било помаци, било турци, било арнаути, които върлуваха по гореказаните околии и които бабаити пред самите очи на турските власти (даже с тяхно знание и подръжка) мъчеха мирното българско население. Общи бе съставил списък на всички тези бабаити, които върлуваха в предметните околии, бе приготвил цяла система за изтреблението им”.[49]

Дали Общи се е сетил за това сам или го е видял по време на бойните си години в Италия и Гърция? Не знам. Но съм сигурен че ако тази програма е била реализирана, съдбата на ВРО е щяла да бъде по-различна. Вместо обаче да насочи усилията си в помощ на беззащитни българи, тя е предпочела сама да ги обира и изнудва. Не ще и съмнение, че така е било много по-лесно и доходоносно. Но политически е било истинско самоубийство. Нещо, което мъдрият дон Вито е разбирал прекрасно. А Левски и другарите му – не са.

И НЕЩО ЛИЧНО

Досега се занимахме с политическото битие на Левски. Но при навлизане в подробности неизбежно се стига и до личните му качества. Нашата история ги превъзнася не по-малко отколкото самата му революционна дейност. Възможно ли е друго при един национален идеал? Може би някога ще се намери специалист, който ще се опита да създаде реален психологически портрет на Апостола. Аз не го умея. Но ми се иска да спомена няколко епизода, които са ми направили силно впечатление.

Най-неприятният факт, с който неизбежно се сблъсква всеки, е истинската причина за обесването му. Това е убийство на Стойчо Гиргинов, слугата в къщата на Халачев в Ловеч. Бил е родом от с. Леси дрян, днес Лесидрен. Познавал е Левски и е знаел кой е, защото преди това е слугувал в къщата на един от комитетски дейци Иван Драсов. Затова е и убит. Убийството му не е извършено при самоотбрана (един безоръжен младеж напада двама въоръжени мъже?), а е премахване на неудобен свидетел. Възрастта му е обект на много спекулации. Самият Левски в писмото до Каравелов я определя като 24 години, което е очевидна неистина. В хода на съдебното следствие пълни самопризнания прави съучастникът в обира Вутьо Ветьов от Видраре. Той описва случката така:

“Имаше двор на една къща, заграден с дъсчена ограда, две дъски от оградата бяха извадени. И оттам, Левски пред мене, аз зад него, минахме през оградата. Остави ме отвътре в двора да наблюдавам, а той влезе вътре в къщата. После излезе, дойде при мен и рече: “Много пари не можах да взема, намерих малко пари, стой да почакаме да дойде стопанинът на къщата, той е богат човек, да измъкнем повече пари!” В това време портата се отвори и дойде слугата на стопанина на къщата. Веднага Левски го хвана и завлече в една стая под сайванта. Момчета започна да вика. Левски заби камата си в корема на момчето-слуга; после удареното момче започна пак да вика”. [50]

Вижда се че не става въпрос дори за борба – Левски е много по-силен физически и контролира ситуацията. За слугата се използва думата “момче”, а на изричния въпрос за възрастта му Ветьов отговаря: “Убитото момче беше на около 18–20 години”. Но самият въпрос е много странен – комисията е трябвало да има собствени обективни данни. Версията че Гиргинов е бил под 16 години пък се основава на известния обичай слугите по онова време да не са по-големи от тази възраст.

Историята с обира е била добре известна в комитетските среди. Самият Левски не я е криел. В един от разпитите Общи е разказал как е научил за случката.

“По това време Дякон Левски дойде от Ловеч в Тетевен. Свика се пак събрание, на което дойдоха хаджи Станьо, Петко Милев и даскал Иван. С тях се устрои голямо съвещание. Левски донесе книжата. … Той разказа събитията по ловчанското нападение.

– Как ви разказа той случката по ловчанското нападение?

– Заедно с Вутьо Ветьов, който е затворен тук, те се сговорили и отишли да нападнат къщата на един чорбаджия, чието име не зная, който обещал пари за комитета, но не ги дал. Те го почакали да се върне от дюкяна, та да му поискат пари, а ако не даде, възнамерявали да го убият; той не дошъл, а дошъл слугата му. Те го хванали, той извикал. Ударили го с нож и го убили. После те влезли в къщата, намерили около три-четири хиляди гроша пари, взели ги, излезли и отишли. Ето, толкова зная”.[51]

Вижда се, че версиите и на Ветьов, и на Общи значително се различават от версията на Левски. Последният пише че е извършил убийството по принуда, понеже викове на Гиргинов са събрали пред къщата тълпа съседи. Ветьов, който също така е много заинтересуван в по-благоприятна за тях картина, все пак показва че момчето е започнало да вика след като е било хванато от Левски и завлечено “в една стая под сайванта (т.е. под навеса).” Но и в двата случая оправдание се търси в поведението на самата жертва.

Общи, който въобще не е заинтересувано лице и поради това заслужава най-голямо доверие, показва съвсем друго. Той не знае кой точно е извършителят, но ясно казва че грабежът е бил извършен след самото убийство. Това значи, че дори да е извикало, никой не е чул момчето. Двамата обирджии са могли необезпокоявано да претърсят къщата след това. Което означава, че убийството не е било извършено в условия на крайна необходимост. Поведението на Левски и Ветьов е било съвсем хладнокръвно и спокойно.[52]

Детеубийство и национален идеал трудно се съчетават. Очевидно е, че култът към Левски не би могъл да се изгради, ако това му деяние е било известно от самото начало. Затова и било дълбоко потулено. Днес, когато то отново и все повече излиза наяве, към него се гледа вече от исполинската височина на изградения му образ.

Вторият епизод, който ми направи силно впечатление поради драстично разминаване с общоизвестната версия, е залавянето на Левски. Ето собствения му отговор на въпроса “Как ви заловиха?”

“Към десет часа сутринта, когато излязох навън, аз видях пред вратата един въоръжен с пушка. Попитах го кой е той, той ме улови за ръката. У мене имаше два револвера, извадих ги и раних в ръката човека, който ме хвана; после започнах да бягам, обаче държащия ме не ме пусна. Пристигнаха другарите му, удариха ме по главата и аз паднах там. Заловиха ме и ме изпратиха в Ловеч, оттам в Търново и оттам тука”.[53]

Всички ние знаем доста по-различно описание, лансирано от Захари Стоянов – голяма потеря, героична съпротива, злощастно колче, на което се е закачил цървулът на Апостола и т.н. А който не я е чел или чул, няма как да не е виждал известната картина на проф. Никола Кожухаров “Залавянето на Васил Левски при Къкринското ханче”.

VL3

Тя не толкова илюстрира официалната версия, колкото подчертава моралната победа на героя. Картината е едно от безбройни и масово тиражирани художествени изображения на Апостола. Точно те донасят до нас основните му черти: воля, устрем, интелект, красота.

Документалните му изображения правят доста по-различно впечатление. Малко са, сред тях е и груповата снимка от 1867 г., където Левски е сред другарите си от Втора българска легия. Тя винаги се публикува с надпис – “вторият седнал отдясно”. Причината за надписа е видима – всеки, свикнал с традиционни изображения на Левски, трудно може да го познае. Казано другояче, художествената му иконография твърде много се е отдалечила от истинския му образ.

VL1

Нагледната агитация често играе по-важна роля от писмената. Най-вече сред слабограмотните. Сталин го е разбирал прекрасно. В една от сериозните книги за него има специална глава “Портрет на генералисимуса”, в която пише:

“Било е малко приповдигнато челото, смален и леко уширен заострения грузински нос, изравнена успоредно на горната устна линия на ноздрите, свита извивка на лявата вежда и леко се издаде напред брадичката. Лицевият овал е станал много правилен. Не са се променяли само очите и мустаците, оставайки типично сталински”.[54]

Нещо подобно е било направено и с Левски. Бил е до безкрайност разхубавен, излъчвайки направо нечовешки ум и воля. Познатият нам негов образ има за цел максималното му облагородяване и извисяване. Това си е чисто и просто една нарисувана пропаганда.

VL4

Третият епизод, който искам да спомена, е описан в “Миналото”. Понякога то трябва да се чете и между редовете. Стоян Заимов, за разлика от Захари Стоянов, не само е бил активен участник във ВРО, но и лично се е срещал с Дякона. Спомените му наистина приличат на химн, но този химн се пее не за Левски, а за Димитър Общи. Вижда се истинско, искрено възхищение на автора от него. Същевременно Левски се появява на страниците му рядко, макар че неговата роля не се поставя под съмнение. Но обстоятелства, в които го виждаме, винаги си приличат. Той ту изнудва за пари някакъв чорбаджия, ту заповядва да се убие друг, ту приготвя отрова и принуждава член на комитета да я поднесе на вуйчо си. Общи винаги е сред хора, заобиколен от приятели и лично верни хора. Левски е сам, с него никога няма никой. Разликата се запазва дори при описание на последните им мигове.

“Мазхар паша заповяда, низамите свалиха от колата “рицаря на камата”; Али чауш прикачи тежката присъда “иляма” върху гърдите на Димитра, палачите подложиха под бесилото катранено буре; Общи гордо се изправи на подложеното буре, жестоко изгледа конашката публика, дума никому не каза, наведе врат и даде знак да му метнат примката на шията; циганите-палачи направиха нужното; Общи енергично ритна катраненото буре и сам се залюля на турската бесилка. Бесилото заскърца, захленца. Общи потрепера и издъхна … Бог да го прости, вечна му памет …

На 6 февруари 1873 год. на същата бесилка и на същото въже увисна и Васил Левски – душата на българските революционни комитети …”[55]

Та този трети епизод е когато Заимов описва как след обесването на Левски той с хасковските си комитетски другари са решили да отслужат заупокойна панихида за него. Но свещеникът, когото са помолили за това, категорично отказал. Причина – лично е познавал Левски още от дете.

“Отчето, обаче, произнесъл нещо като обвинителна реч: “…бил ми е ученик в Сопотския манастир, дърпал съм му ухото, кога грешеше херувикото. Присъствувах на обреда, кога вуйка му, архимандрит хаджи Васили (бог да го прости), го закалугери… С вуйка му бяхме много добри приятели. Горкият хаджия, колко си изтегли от сестреника си… Бях очевидец и на разкалугерването му. Цялото Карлово се възмути от гнъсната му постъпка, дори и турците се възмутиха от непристойните му дела, та мюдюринът със заптии го изгони от Карлово. Това момче отнапред добре вървеше, а отсетне не знам какви бръмбари му влязоха в главата, та тръгна по криви пътища. С хайдутите по гори и планини скита, по Сърбия и Влашко митка, бе комитети някъде си, къде Ловчанско, нарежда, най-сетне си намери мястото на турското бесило. На такъва глава такъв бръснач”.[56]

Свещеник да откаже панихида е само по себе си поразително. Но защо Заимов въобще е споменал този епизод? Съвсем ясно е, че той никак не допринася за популяризиране на Апостола.[57] Захари Стоянов никога не би го направил, а е постъпвал точно обратното. Когато се е сблъскал с липса на прижизнени положителни отзиви за Левски, той не се е посвенил да фалшифицира известното писмо от Ботев, как са живяли с Левски в румънска воденица и какви песни са пяли там. Левски и Ботев не са се познавали и никога не са се срещали. Въпросното писмо е само още една лъжа, които са толкова характерни за Захари.[58]

А КАК ТОЗИ ЧОВЕК … ?

Всяка работа може да се свърши по два начина. Единият е да се отчете дейност. Другият е да се постигне резултат. При Левски ударение винаги се прави върху първото. Разбираемо, защото резултат от дейността му е провал. Въпреки това не може да се питаме “А как този човек въобще е попаднал в историята?”

Левски е реално съществувал деец, извървял своя път, имал своите качества, давал каквото можел за постигане на своята кауза. Видяхме, че не е бил нито идеолог, нито основател, нито ръководител на ВРО, но активно е работил за нея. Самата ВРО, по мое твърдо убеждение, въобще не е имала за цел самостоятелното ни освобождение, нито дори сериозна подготовка за него. Нейното истинско предназначение е било оглавяване на българската общност. Макар дейността й бързо е завършила с пълен провал, тя все пак е изиграла определена роля в българските политически борби. Но нито тя, нито участниците в нея са били идеални. Затова правилният въпрос трябва да звучи по друг начин – “Защо точно Левски е бил превърнат в най-големия от всички българи?”

Този въпрос не е реторичен. Той ни дава възможност да разберем технология за създаване на нашенски исторически митове. Наистина, не може да не прави впечатление всеобхватността и огромния обем фалшификации, използвани при “надграждане” на образа му. Били са неимоверно преиначени целите, размерът и значението на ВРО. Същото се направи и със собствената му роля и значение в нея. Нему са били приписани заслуги на други хора като Любен Каравелов. За да се заличат пък неговите грешки са били наклеветени и изкарани предатели Общи и поп Кръстьо. За никого не е било правено такова разхубавяване, включително и буквално, на неговия образ. За никого не е било правено и толкова мащабно прикриване на негативните му качества и постъпки. Така че въпросът “Защо точно той?” не е нито случаен, нито лесен.

Отговорът му минава през три етапа. Най-напред трябва да разберем защо въобще е било нужно истинската история на българско национално-освободително движение да се подменя с пропагандна версия, която ползваме и днес? Второ, защо тази версия толкова много използва индивидуална идеализация на нашите дейци? И вече на трето място – защо измежду всички тях точно на Левски е било отредено да се превърне в най-важен? Фундаменталният отговор и на трите тези въпроса е в една цифра. Цифрата е три.

“Първото преброяване на населението в Княжество България (1. I1881 г. ст. ст.) показва, че само 3,3% от населението (5,0% от мъжете и 1,5% от жените) умеят да четат и пишат.” [59]

Три на сто. Толкова са били грамотните българи. Останалите деветдесет и седем… Замислете се над този факт. Опитайте се да си представите живота при който от тридесет души, които срещате в своето всекидневие, само един знае да чете и да пише. Представете си тогавашното ни равнище и си задайте един въпрос. Въпросът е – как се води такава нация?

За османците положението е било идеално. Те не са искали от нас нищо друго освен да си плащаме данъци. Но новата българска власт се е захванала да гради държава и е трябвало най-малкото да насочва народа си в някаква обща посока. А как да се получи това? Как да се стигне до човешко съзнание, когато печатното слово е неразбираемо, а радио, телевизия и всякакви там интернети просто не съществуват?

Най-напред е трябвало да се създаде обединяваща платформа, която да служи като образец за подражание. Това е Възраждането и нашите революционни борби. Но стоящият в основата им национализъм е конфликтна идеология, която може да осигури вътрешно единство само при наличие на външна заплаха. За такава съвсем логично са били посочени турците. А преподаваната в училище история (заедно с литературата) е трябвало да набие всичко това в главите ни. Това е причината те да бъдат подменени с пропаганда.[60]

Образователният процес обаче е доста бавен, а пропагандата не може да чака. Затова са били използвани и други технологии за социално управление. Най-важната от тях ефективно се използва от хилядолетия. Тя се нарича ритуал. Ритуалът е най-доброто средство за налагане на нужни идеи сред неграмотни маси. И колкото по-примитивни са те, толкова по-добре работи.

За новородената българска държава използване на политически ритуали е било съвсем естествено. Пример са били религиозни такива. Православната църква масово ползва различни чудотворни предмети – икони, парчета от Христовия кръст, кокали на светци и там подобни.[61] Разбираемо е обаче, че в по-модерни времена създаването на такива е ограничено. Още повече че заедно с освобождението в България дойде и просвещението. Затова неизбежно на преден план излезе поклонение не пред чудеса и дрънкулки, а пред личности. Както и ритуалите, образите са много силно средство за въздействие върху простите хора. Така че отговорът на втория въпрос – за ролята на индивидуалната, личностна идеализация се корени в същите три процента.

“Учебниците почти изцяло се изграждат на принципа на биографията. Учениците се запознават с наситените биографии на българските ханове и царе (Аспарух, Крум, Борис, Симеон, Петър, Самуил, Асен I, Калоян, Иван Асен II, Иван Шишман) и големите религиозни и културни фигури (Кирил и Методий, Климент, Патриарх Евтимий, Григорий Цамблак). Към последните се добавят и някои от основните фигури в българското Просвещение – Паисий Хилендарски, Софроний и др. Това отразява не просто състоянието на съвременната историография, а най-вече романтичния стремеж историческото послание да се представи чрез силни личности, “строителите на историята”.[62]

В България се създаде един синтез между ритуалността и образността, който формира група от национални герои. Всичко това е в пълно съответствие с правилата на пропагандата, които изискват постоянна дейност по изграждане на символични образи, с които хората да обвързват необходими на пропагандистите емоции.[63] А вече към тях се насочват конкретни ритуални действия – поклонения, поднасяне на венци, клетви, зари-поверки и други. Оставало е само тези герои да се подредят по важност.

И ПОБЕДИТЕЛЯТ Е …

Политическата история, както вече се каза, е логична. Най-вече защото е логична самата политика. А едно от основните й правила ни казва, че днешните задачи са винаги много по-важни от вчерашните заслуги. Подредба на нашите герои се извърши точно така – не в зависимост от заслугите, а от възможността образите им да се използват за нови политически нужди. Включително и за провеждане на съответни ритуали.

Най-напред е трябвало нашето освободително движение да се представи като колкото се може по-силно и масово. Затова към него са били привлечени всички възможни персонажи, независимо дали въобще са имали някакво участие и постижения. Вече говорихме за Хитов, Тотю, Ильо и други такива, но процесът е бил много по-широк. Имам предвид практиката да се дават държавни пенсии на така наречените “поборници”, за какъвто е могъл да се представи практически всеки. Абсолютно същото след 1944 г. са правили и комунистите. Те буквално са копирали националистическия инструментариум от след Освобождението. По същия начин най-различни бандити масово са били обявявани за партизани. По същия начин е била създадена и привилегированата прослойка “Активни борци против фашизма и капитализма”.

Много хора и досега си вярват, че и в двата случая недобросъвестни хора са лъгали държавата за пари и облаги. Ах, беззащитната ни държавица … Истината е била точно обратна. Създавайки масови групи от незаслужено привилегировани хора, властта и в двата случая си е купувала политически верен актив. От една страна, тяхната многобройност е била предназначена да доказва сила на съпротивата (национална, респективно комунистическа). От друга, защита на придобитите привилегии е превръщала тези хора във верни пазители на режима.

Същевременно е било необходимо да се отсеят оцелелите участници в борбите. И не защото не им се е искало да бъдат обявени за герои, а защото всички са ги виждали колко струват. Със самото си съществуване те пречили да се идеализира революционното ни минало. Най-яркия пример тук е Стефан Стамболов. Не случайно личността му толкова много затруднява нашите историци.

Той е единствен български революционер, извървял целия път от комита до началник на държавата. Ако беше загинал в борбата, несъменно би бил много по-подходящ от Левски за ролята на главен национален герой. Позицията му в освободителното ни движение е била по-висока, заслугите – по-големи, литературното наследство – по-богато. Но Стамболов е оцелял. И е оцелял не случайно, а защото винаги се е грижил най-напред за себе си. И при Стразагорско, и при Априлско въстание той се е укривал веднага след като другите са тръгвали на открит бой.[64] По време на Освободителната война също е стоял далеч от бойни полета – трупал пари като доставчик на руската армия. И това никак не е внезапна проява на търговски талант, а протекция от стария ни познайник Иван Кишелски, чийто агент е бил и Стамболов.

И той е пеел на висок глас “Не щеме ний богатство, не щеме ний пари!”, а след това на секундата се е преврърнал в кървав диктатор и алчен крадец. Не знам дали някога се е изправял в бой срещу турците, но след 1878 г. е избил доста българи, най-вече измежду собствените си революционни другари. И причината за всичко това е кристално ясна. Човекът цял живот се е борил за власт. И преди, и след Освобождението. Борил се е срещу турци, срещу българи, срещу руснаци, срещу всички. Това е съвсем естествено и разбираемо, но прави образа му неизползваем за пропагандата. Защото е истински.

Така че в действителност изборът е бил доста ограничен. От една страна е трябвало деецът да не е между живите, а от друга – да е участвал в достатъчно значими събития. А такива не са били много. И сред тях веднага са проличали няколко предимства на нашия герой.

От гледна точка на историческо влияние най-големият ни революционер е Георги Раковски. Но за агитация образът му е крайно неудобен. Като истински герой той би трябвало да е загинал в битка с врага. А е починал от туберкулоза. Левски пък се оказа дори повече от герой – обесването го е превърнало в мъченик.

Дейността на Раковски се е развивала предимно в чужбина, той е търсил съдействие за българска кауза сред външните сили, разглеждал идеята за широк балкански съюз. Тогава това е било необходимост, но за националистическа пропаганда е крайно неподходящо. Левски е работил в страната, неудобни контакти с външни сили са били по-лесни за прикриване, а идеята за самостоятелност изглеждала по-достоверна.

Раковски не е криел амбициите си да стане български княз и се е стараел да се държи като такъв. Анонимността на Левски е много подходяща да се представи като себеотричане и саможертва в полза на отечеството.

Дейността на Раковски няма материални свидетелства в България, към които би могло да се привърже някакво ритуално действие. При Левски родната му къща, лобното му място, Къкринското ханче са все места, които идеално стават за поклонения. Но най-важното за издигане на образа му се оказа това, че съдбата неразривно го е свързала с града, който след няколко години се е превърнал в столица на свободна България.

Националните ритуали имат своите изисквания. Най-малкото те не могат да се провеждат в чужбина. Какъв национален ритуал може да се извършва в Белград или Букурещ?! Най-главните трябва да се провеждат не просто тук, но и задължително в столицата. Но София като че ли напук никога не е била арена на революционни прояви. Единственото, което я свързва с нашето освободително движение е, че тук е бил обесен Васил Левски. Но пък лобното му място е само на няколко крачки от Народното събрание…

Необходимостта най-главния национален ритуал да се провежда в София се оказала решаваща. Убеден съм че точно столичния фактор се оказал най-важен за националния ни символ. Наистина, нима някой се съмнява, че ако са имали по-добър избор, създателите на българския идеал биха избрали за тази роля детеубиец? Но пропагандният потенциал на образа на Левски се оказал толкова голям и примамлив, че е било по-лесно този епизод просто да се забрави. Заедно с няколко други.[65] Оттук нататък пречки не е имало.

НЯКОЛКО ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ

Заглавието на това есе е формулирано като въпрос. Правилният му отговор е – и двете. Васил Дякон Левски е неоспоримо най-важния ритуален идол на българския национализъм. Идеализиран във всяко едно отношение – историческо, политическо, морално, интелектуално, физическо, външно. Този идол е създаден изкуствено и има крайно оскъдна връзка с реалността. За по-голямата му правдоподобност е бил използван живота и външността на един реално съществувал човек – Васил Иванов Кунчев. Общото при тях се свежда до три неща: и двамата се казват Васил; и двамата са родени в Карлово; и двамата са обесени в София. Всичко останало е някой от трите класически пропагандни похвата – изопачаване, измислица или криене.

Следващият въпрос е в мотото. Тази стара и мъдра прича само на пръв поглед се отнася до героите. В действителност тя е за държавите. Народ, който се нуждае от герои, наистина не е за завиждане. Още повече когато те са фалшиви. Случвало ми се е да казвам и преди, ще го повторя и сега – самото съществуване на персонифициран национален идеал е сигурен признак на национална изостаналост.

Преодоляването й неизбежно предопределя и съдбата на идеала. Ние неимоверно много сме се отдалечили от онези три процента. И колкото по-напред отиваме, толкова повече намаляват историческите ни самоизмами. Повечето от тях вече дори неусетно са отшумяли. Запазили са се само най-големите, най-емоционалните, най-важните. Но идва и тяхното време. Собственото ни развитие неизбежно доближава момента когато и митът “Левски” ще трябва да си ходи.

Просветата е най-добрия лек срещу пропагандата. Най-важното е да се знаят фактите. Усилието ми е било насочено точно към това – да намеря, подредя и да подложа на логически анализ колкото може повече от тях. Разсъжденията си не налагам никому, но фактите си остават. А както стана дума още в началото, повечето от нас притежават достатъчна способност сами да правят от тях правилни изводи.

Огромната инерция, навикът, несекващото желание образа на Апостола да се използва за политическа агитация – всичко това ще пречи. Но най-много ще пречи друго. Това, че създателите му са се погрижили този образ да бъде много, много ласкателен към самите нас. Левски е наш собствен идеализиран автопортрет. Силата му е най-вече в неговата безкрайна ласкателност към българина, към всеки един от нас. А ние харесваме себе си.

Казано откровенно, самият Васил Левски не ми е особено интересен. Преодоляването на този мит не е самоцел. Точно както не е било самоцел самото му създаване. Защото всеки мит е средство. Средство за манипулиране на нашето съзнание.

Това, което ми се иска, е държавната ни образователна система да спре да ни лъже. Вече над 130 години тя го прави под формата на история. Главният й инструмент е ласкателство. Намира външни причини на всичките ни проблеми и същевременно безкрайно идеализира самите нас. Най-красивата, най-ласкателната от всички лъжи е Левски.

От фактическа гледна точка тя е много уязвима. А от психологическа – много устойчива. Защото проблемът не е в него. Проблемът е в нас. В крайна сметка всичко зависи от нашата зрялост. Както децата неизбежно надрастват приказката за Дядо Коледа, така и народът ни неизбежно ще надрасне мита за Васил Левски. Надявам се това есе да допринася за това.

Иван Д. Стоянов

София, януари 2016 г.

чук


[1] Филмът “Александър Невски” е без преувеличение гениален – и като пропаганда, и като етап в развитие на киноизкуството. За времето си той е огромно събитие.

[2] Цитатът е от учебника “История на българското възраждане” от професор Иван Стоянов. Поради съвпадение на имена понякога се случва да ни объркват. Учебникът представя една напълно канонична версия на преподаваната у нас история. Текстът му практически изцяло се възпроизвежда и от статията за Васил Левски в Wikipedia. Учебникът е достъпен в мрежата. Доколкото ми е известно, качен е без съгласието на автора и без спазване на авторските му права.

[3] Пак там

[4] Подробното описание на неговата дейност се съдържа в “Миналото” на Стоян Заимов. Той е непосредствен участник на описваните от него събития, осъден е заедно с Узунов на заточение в Мала Азия. Издадени са и документите от самия процес – “Протоколи от съдебния процес срещу Атанас Узунов и другите подсъдими по Хасковското покушение през 1873 година” под ред. на Кирила Възвъзова-Каратеодорова, НБКМ, 1975 г.

[5] Съответно, арабаконашкия обир и хасковското покушение на А. Узунов.

[6] Известни в нашата история като старозагорско въстание.

[7] Стоян Заимов, “Миналото”, издателство на БЗНС, София 1986 г., стр. 11. Като цяло, “Миналото” на Стоян Заимов е едно прекрасно описание на тази организация, нейното функциониране, участници и съдби. То е много по-малко популярно от “Записките” на Захари Стоянов не само поради по-малката литературна дарба на автора, а и заради много по-голямата му честност и реализъм, което прави пропагандното използване много по-трудно. Но за всеки който желае да се запознае с устройството, вътрешните отношения, състава на ВРО, както и с подробностите по нейното разкриване, “Миналото” е един прекрасен източник.

[8] Пак там, стр. 13

[9] “Психология на Априлското въстание” от Иван Хаджийски, глава V.

[10] Орхание е най-близо до Арабаконашкия проход, поради което от тамошния комитет са носили храна на Общи и неговата “тайна четица” през дните, когато са чакали да мине пощата.

[11] Идеята на обира принадлежи на председателя на Тетевенския комитет Станьо хаджи Станчев. “Хаджи Станьо ми каза: „Комитетската каса не ще се напълни така, като събираме по две, по пет лири. Дойде заповед за тукашната вноска, и в Орхание ще отидат петдесет хиляди гроша. Оттам естествено ще се изпратят в София значително количество пари. Да нагласим и да нападнем тая хазна, та касата ни да се напълни.“ На това аз казах: „Много добре, да се нападне хазната е много лесна работа, ще я нападна, обаче след нападението й, разбира се, ще се вдигне голям шум и след три-пет месеца работата ще се открие и комитетските работи ще излязат на яве.“ Отговаряйки, той ми рече: „Аз ти казвам, че бягаш от работа, върви си, нищо няма да стане.“ После срещнах Стоян Пандура, съобщих му положението около хазната и му казах: „Хайде, приготви хората си“ (от показанията на Димитър Общи пред турския съд, “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр. 111).

[12] Цитатът е от учебника “История на българското възраждане”, повторен и в статията за Васил Левски в Wikipedia.

[13] Така, известната фраза “Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия” е от разпита на Левски на 9.01.1873 г.

[14] Такава е фразата “За чиста и свята република”

[15] Стоян Заимов, “Миналото”, издателство на БЗНС, София 1986 г., стр. 249

[16]http://librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/2064-2013-05-22-10-26-10

[17] Стоян Заимов, „Миналото“, издателство на БЗНС, София 1986 г., стр. 645

[18] Пак там, стр. 500

[19] Цитатът е от учебника “История на българското възраждане”, повторен и в статията за Васил Левски в Wikipedia.

[20] Из показанията на Димитър Общи, “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр. 104.

[21] Плевенският частен революционен комитет е първият основан в България комитет в рамките на ВРО.

[22] Из показанията на Атанас Попхинов, “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр.123.

[23] Предаването е от поредицата “Премълчаната история”, което се излъчва по програма “Христо Ботев”, датата е 28.01.2015. ( http://bnr.bg/hristobotev/post/100514507 )

[24] “Длъжността” в случая означава същото това убийство на Паисий, заповядано на Общи от Левски. Общи не е считал убийството за необходимо и не е бързал да го изпълни.

[25] На няколко пъти цитирам в това есе спомените на Стоян Заимов – революционер, затворник и беглец от Мала Азия, главен апостол на Врачански революционен окръг. През 1887 г. му се е наложило да емигрира (т.е. да се спасява) от България, ръководена от друг революционер, главен апостол на Търновски революционен окръг, Стефан Стамболов. Наложило се е Заимов да бяга не къде да е, а в Турция, в Истанбул. Там той се е срещнал с остарелия вече следовател, водил неговото и на Узунов дело в Хасково. Срещата с горчивина е описана от Заимов: “От недобра воля бях дошъл на морски бани в Цариград. Срам ме бе да му съобщя каква политическа съдба ме бе хвърлила при морските бани на Арнауткьой – срам ме бе, защото уверен бях, че ще чуя от него турската ирония: “Не вакът с–тъ, не вакът араба гетчи”. В смисъл: „Вчера се освободихте, а днес си вадите очите“.

[26] Собственият ни скорошен опит от 90-те години показва как при разпадане на държавността въоръжени бандитски групировки много бързо навлизат във властта и почват да я експлоатират в своя изгода. Разпад, дори отслабване на властта, особено ако е потисническа, винаги води до властови вакуум, който много често се запълва от добре организирани престъпници.

[27] Захари Стоянов, “Записки по българските въстания“

[28] Както е известно, след още някоко години Паница е организирал заговор с цел убийство на княз Фердинанд и Стефан Стамболов. Заговорът е разкрит, а самият той – екзекутиран. Счита се, че убийството на Стамболов пък е отмъщение за смъртта на Паница.

[29] Д.А. Милютин, “Дневник”, Москва, 1949 г.

[30] Оригиналът на този проект се пази в Народната бибилиотека, нейният Български исторически архив (БИА-НБКМ) където има специален фонд на Иван Кишелски. Този фонд е бил обособен през 1953 г. като част от фонда на Любен Каравелов. Текстът е публикуван за първи път през 1972 г. в “Исторически преглед” от Филип Шашко: “Иван Кишелски и неговият “Проект на безсмъртното общество”, ИП. 1972 г, кн. 3, стр. 101.

[31] Под това название е известна идеята да се създаде конспиративна мрежа в България по време на Кримската война.

[32] Известно е, че по времето на първата си нелегална обиколка из България през 1857 г. Кишелски вече е разпространявал своя текст.

[33] Както проектът на “Безсмъртно общество” и този оригинал се е намирал в архивата на Каравелов, а сега се пази във фонда на Иван Кишелски. За първи път е публикуван през 1972 г. в “Известия на НБКМ” през 1972 г. (т. XII, стр. 146) от К. Възвъзова –Каратеодорова и В.Д. Конобеев.

[34] “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр. 204. Книгата може да бъде прочетена в мрежата: http://www.p2pbg.com/index.php?page=torrent-details&id=898aa61c55cec40e5bd9965456f7a2fd80935f99

[35] Пак там, стр. 124

[36] Стоян Заимов, „Миналото“, издателство на БЗНС, София 1986 г., стр. 247

[37] “Психология на Априлското въстание” от Иван Хаджийски, глава III.

[38] Този откъс е от петият разпит на Васил Левски от турския съд. “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр. 205

[39] Стоян Заимов, “Миналото”, издание на БЗНС в София от 1986 г., стр. 294-295.

[40] Пак там, стр. 303.

[41] Един от най-видните политици на Руската империя в края на XIX-ти – началото на XX-ти век граф Сергей Витте описва как след убийството на Александър II-ри през 1881 г. по негова инициатива и с одобрение на Александър III-ти е била създадена тайна организация “Свещена дружина” за тайни убийства на революционери в Русия и Европа. (С.Ю. Витте, ‘Воспоминания”, Москва, 1960 г., стр. 128 и сл.)

[42] https://mk.wikipedia.org/wiki/Гоце_Делчев

[43] Цитатът е от учебника “История на българското възраждане”, повторен и в статията за Васил Левски в Wikipedia.

[44] Става въпрос за Теофан Райнов, връстник и съгражданин на Левски от Карлово, доста спорна и авантюристична личност.

[45] Стоян Заимов, “Миналото”, издание на БЗНС в София от 1986 г., стр. 67

[46] Между другото, темата за тогавашно турско наказателно право е практически непозната у нас. Много хора си вярват, че то е било някакъв див азиатски произвол. В действителност, в рамките на тогавашни реформи Османската империя вече била възприела разпоредбите на европейско наказателно право. По отношение на революционна (бунтовническа) дейност смъртно наказание се е предвиждало само в случай на вече започнал открит бунт, но не и подготовката му. Затова не би могло нито Левски, нито Общи да бъдат осъдени на смърт, ако не бяха извършили доказани убийства – съответно на Стойчо Гиргинов и на дякон Паисий.

[47] Както помним, през 1887 г. Олимпи Панов е бил разстрелян в Русе като водач на несполучилия русофилски преврат.

[48] Пак там, стр. 116

[49] Пак там, стр.68

[50] “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, Народна библиотека”Кирил и Методий”, София, 1972, стр. 144

[51] Пак там, стр. 110

[52] Очевидно най-правилната картина на събитието трябва да се търси в документи на полицейското разследване на самото убийство. Дали обаче то е запазено и достъпно – не знам. Допускам, че съществуват и други лични свидетелства за събитието, но и такива не са ми известни.

[53] Пак там, стр. 205. Няма причина да не вярваме на тези собствени думи на Левски, още повече че те нямат никакво влияние върху процеса му. Но наскоро на сайта nauka.bg попаднах на статия, представяща още една разгърната версия: “Залавянето на Васил Левски” от К. Гербов.

[54] “Неизвестный Сталин” от Р. Медведев.

[55] Стоян Заимов, “Миналото”, издание на БЗНС в София от 1986 г., стр. 236

[56] Пак там, стр. 345. Не знам за каква постъпка на Левски става въпрос, заради която е бил изгонен от Карлово. Но съм сигурен че е известна на професионалните ни историци.

[57] Отговорът изглежда съвсем прост – Заимов е писал истината. Спомените му излизат много скоро след Освобождението, т.е. преди да е започнала пропагандната експлоатация на революционното ни движение и на отделните му дейци. Той нито е знаел до какви размери ще се разпростре тя, нито какво значението ще се даде на отделните персонажи.

[58] Заслугата за разобличаване на тази лъжа е на професор Иван Стоянов в книгата му “Нови щрихи върху възгледите и дейността на Васил Левски”.

[59] Цитатът е от “Очевидно само на пръв поглед: “Българското възраждане” като отделна епоха” от Александър Везенков, http://librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/1948-1-v15-1948

[60] С риск да си навлека упрек в самореклама ще кажа че в по-разгърнат вид съм изложил мнението си по въпроса в есето “Роля на историята в българската история”. То може да се прочете в този блог или тук: http://workroom.chitanka.info/todo/9156-20140910-215806-orlopotam-ROLJa_NA_ISTORIJaTA.pdf

[61] Прекрасен пример от по-нови времена е мумията на Ленин. Идеята, че гледане на консервиран труп на владетеля укрепва режима, не е научно постижение на марксизма. Това просто е опит на новите господари да се нагласят към старите суеверия на своя народ. Октомврийската революция сварва Руска империя със 79% неграмотно население. От векове в Русия се вярва че телата на истински светци не тлеят. Затова революционерите-богоборци без никакво смущение взимат тялото на своя вожд, с малко химия го правят да изглежда като жив и го излагат на публична показ. Мавзолеят се превръща в главен ритуален олтар на режима. Мрачноват, но ефективен.

[62] М. Тодорова, “Създаването на един национален герой –Васил Левски в българската обществена памет”, http://librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/2064-2013-05-22-10-26-10

[63] Съгласно терминологията на Харолд Ласуел (Harold Dwight Lasswell) това се нарича “Колективни еталонни символи”.

[64] Същото поведение е показвал и неговия съратник и приятел Захари Стоянов. Всички знаем, че той е ръководил подготовка на Съединението в Източна Румелия. Това, което се знае много по-малко, е че след като е гръмнала първата пушка, Захари стремглаво се е втурнал – но не към Пловдив, а към Княжеството. Само когато се е разбрало че делото е завършило с успех, е побързал да се върне.

[65] Както казах още в началото, използвал съм само общодостъпни факти. Професионалните историци знаят много повече такива. Включително е известно и поне още едно извършено от Левски убийство. Но не разполагам с документални изочници и не мога да посоча точни данни за него.

Advertisements